Миклаше́вски (на полски: Miklaszewski или Mikłaszewski; на руски: Миклашевские, (м. р.) Миклашевский или (ж. р.) Миклашевская; на украински: Миклашевські; на английски: Miklashevsky,^[2] на немски и френски език някои представители на рода, емигрирали в Германия и Франция след Руската революция от 1917 г., изписват името си Miklachevsky;^[2] в Кралство Прусия родът се изписва на немски език като von Miklaszewski^[3] или Miklaszewski^[4]^[5]^[6]; в немскоезичните региони на Руската империя в Прибалтика се среща също немското изписване Miklaschewski,^[7]^[8]^[9] в Австро-Унгарската империя родът е познат под името Mikłaszewski^[10]) е благороднически род с полски произход, първоначално основан в Полско-литовската държава, а по-късно поради териотирални промени става част от благородническото съсловие на Казашкото хетманство, Руското царство (после: Руска империя), Кралство Прусия (после: Германска империя), Хабсбургската монархия (после: Австрийска империя и Австро-Унгарска империя).^[1]^[11]^[12]^[13]^[14]^[15]^[16]^[17]^[18]^[3]^[4]^[5]^[6]^[10]

Родът се споменава в III част на „Общия гербовник на дворянските родове на Всеруската Империя“ от 1799 г. – официалният списък благородничеството в Руската империя –, където освен това е блазониран и изобразен гербът на рода.^[1] Родът също така е упоменат в VI част – „Древни благородни дворянски родове“ – на дворянската родословна книга на Черниговска губерния на Руската империя от 1890 г.^[11]^[12] Миклашевски са вписани и в „Родословна книга на дворяните на Витебска губерния“.^[19]^[20]

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

Фамилното име Миклашевски е производно от полското лично име Миклаш (на полски: Miklasz), което е синонимен вариант на Миколай (на полски: Mikołaj), и съответства на българското лично име Николай.^[21]^[22]

Произход – полска главна родова линия[редактиране | редактиране на кода]

Полско-литовската държава (1619–1621 г.) в Европа

Полско-литовската държава (1619 г.)

Началото на благородническия род Миклашевски е не съвсем ясно.

Първото споменаване на рода е в ръкопис на Ян Длугош от 1451 г., цитиран от Каспер Несецки през 1841 г. в книгата „Полски гербове“, според който родът Миклашевски е част от полското благородничество (шляхта), носи герба Остоя и произлиза от Мазовското войводство в Кралство Полша.^[13]^[23] Родоначалник бил човек на име Миклаш – кустос на Краков и посланик на крал Кажимеж IV Ягелончик във Великото литовско княжество.^[13]^[23]

Каспер Несецки посочва същевременно, че други генеолози извеждат произхода на рода от Мачей Миклашевски (на полски: Maciej Miklaszewski), когото полският крал и велик литовски княз Зигмунт II Август през 1569 г. „отличил измежду синовете на Короната със свои привилегии и дарил с герба Остоя заради неговите героични дела във военна експедиция срещу Москва, особено край Полоцк, Ула и другаде“.^[13]

Историкът Томаш Швенчики (1774-1837 г.) посочва също тези две имена – Миклаш и Мачей – като членове на един и същ род и пише също, че Миклаш бил кустос на Краков и посланик на крал Кажимеж IV Ягелончик във Великото литовско княжество, а Мачей бил дарен от Зигмунт II Август с герба Остоя заради „рицарските си дела край Полоцк и Ула“.^[23]

Полският хералдист граф Северин Уруски (1817–1890 г.) пише в своя труд „Родство. Гербовник на полското благородничество“, издаден посмъртно през 1914 г., че родът води началото си от Павел, Станислав и Алберт Миклашевски, които били удостоени с благородство през 1623 г. от полския крал и велик литовски княз Сигизмунд III Васа като награда за храбростта им във войните срещу Руското царство.^[24]^[18]

Това изложение се препокрива до голяма степен с описанието на руския граф Григорий Милорадович (1839–1905 г.), който разписва родословното дърво на една линия на рода Миклашевски в своя труд „Родословна книга на Черниговското дворянство“ от 1901 г. и пише, че родът произлиза от Станислав Миклашевски, комуто полският крал и велик литовски княз Сигизмунд III Васа предоставил благородническо достойнство през 1618 г., а на 23 март 1623 г. същият крал издал нова дарствена грамота за благородство и на неговите синове – Павел и Алберт Миклашевски.^[25]^[15]

За Алберт Миклашевски (на латински: Albertus Miklaszewski, полонизирана версия на името на полски: Wojciech Miklaszewski или Войцех Миклашевски) свидетелстват две епитафии в град Пилa, описани от историка Шимон Староволски (1588–1656 г.) в неговия труд „Паметници на сарматите, благословени навеки“ (на латински: Monumenta Sarmatarum Viam Universae Carnis Ingressorum) през 1655 г.^[26]^[13]^[27] Епитафиите не са се запазили до днес,^[27] но благодарения на този източник се знае тяхното съдържание. Точният текст на едната епитафия гласял на латински език:^[26]

„	D.O.M. АЛБЕРТУС МИКЛАШЕВСКИ, със заслугата на Aтауорус от благородническия род Остоя, е погребан тук, той защитава отечеството с оръжие, а близките си с честност; князът в Збараж считаше за добре да му послушава, нито ярост, нито измама, нито дръзко коварство го сломи, а именно защото той беше пазен от вярата в Спасителя. Сега накрая Лахезис надделя огорчаващо с предначертаното; ти, който четеш това, помисли за твоята смъртност. Починал на 1 май 1637 г.	“
Епитафия на надгробната плоча на Албертус Миклашевски от 1637 г. в гр. Пила

Епитафия в памет на Алберт Миклашевски от 1637 г. в енорийската църква в гр. Пила; запис в книгата на Шимон Староволски (1588–1656 г.).

Eнорийската църква „Свето семейство“ в гр. Пила

Втората епитафия в памет на Алберт Миклашевски се намирала в енорийската църква в Пила и съдържа следният текст на латински език:^[28]

„	D.O.M. Дължим на смъртта нас и нашето. Благородният Господар АЛБЕРТУС МИКЛАШЕВСКИ от Дзежгов, от герба Остоя, известен с героичност, благоразумие и житейска непоклатимост, с превъзходна благочестивост и католическа религия, с възхитителна духовна и физическа храброст, в турските и скитските експедиции, за Отечеството и Католическата православна вяра над всяка вяра. Този, който е силно засегнат от военни несгоди, посмъртна скръб и клевети, смъртта прибира преждевременно по закона на съдбата, неговият живот погълна на 1 май, в годината Господня, 1637, под този гроб очаква пришествието на Върховния Съдия. От: скърбящата съпруга Леонора от Рудолтовице, дъщеря на хорунжия на Заториния, Миклашевска, положи този паметник със сълзи, заедно с двамата им осиротели сина. Който чете това, предайте вашите молитви на Бога и поискайте упокоението на починалия, и помнете, че смъртта е неуморна.	“
Епитафия в памет на Албертус Миклашевски от 1637 г. в енорийската църква в гр. Пила

От епитафиите става ясно, че роденият в Дзежгово храбър, мъдър и уравновесен, изключително набожен и религиозен Алберт Миклашевски се е заслужил в защита на католическата вяра, като е участвал, наред с другото, във военни експедиции срещу турците и скитите, и накрая умира на 1 май 1637 г. Той бил благородник, носил е герба Остоя, и е имал (поне) двама сина със съпругата си Леонора от Рудолтовице (Леонора Рудолтовицка), която била дъщеря на хорунжия на Заторското княжество.

За Алберт Миклашевски се знае също, че през 1631 г. той купува село Сербовице от збаражския княз Георги и става негов фодал.^[24] Със съпругата си Леонора Рдултовицка той има (поне) четирима сина: Францишек, Ян, Станислав, Теодор и Войчех.^[24] През 1650 г. те се спменават заедно с чичо им Адам, който бил енорийски свещеник и по-късно кустос^{[Бележка 1]} на Пилица (1633 г.) и свещеник на Шчучин (1643 г.).^[24]^[13] По негова инициатива преди 1660 г. започва строежът на нова църква в Шчучин – църквата „Св. Мария Магдалена“ – запазена до днес, изградена от тухли и пинчовски камък.^[27] Той умира през 1660 г. и строежът на църквата е продължен на собствени разноски от неговия племенник, свещеник Северин Миклашевски, каноник Тарновски, кустос Пилицки, свещеник Шчучински (1666 г.).^[29]^[30]^[27]^[13]

Генеалогични таблици на рода Миклашевски за периода 1561–1791 г., изготвени от Войчех Виелондко.

Полският историк и хералдист Войчех Винценти Виелондко (1749–1822) приема изложенията на Несецки и Уруски и провежда собствени допълнителни проучвания, събирайки документи от различни институции и водейки преписки с представители на рода Миклашевски.^[31] Той пише, че историята на родът може да се проследи до XIV век, водейки началото си от село Миклашев в историко-географската област Галиция, близо до днешната Полско-Украинска граница.^[31]^[32]^[33] По принцип наставката -ски в имената обозначава местопроизхода; например – Климент Охридски (от Охрид), Софроний Врачански (от Враца), Константин Преславски (от Преслав), Симеон Сакскобургготски (от Саксония-Кобург-Гота). Конкретни документи за това твърдение Виелондко обаче не посочва. Доста по-късно, през XVI век в полският крал и велик литовски княз Зигмунт II Август удостоил Мачей Миклашевски с благородническо достойнство.^[31] Неговият син Войчех (Алберт) към 1561 г. бил оженен за Елеонора от Рудолтовице (Леонора Рудолтовицка) и те имали четири сина: Павел, Ян, Станислав и Адам. Адам бил кустос на Пилица и свещеник на Шчучин,^[31] а от Ян произлиза син Войчех (младши), който имамл двама сина – Северин – каноник Тарновски, кустос Пилицки, свещеник Шчучински (1666 г.)^[29]^[30]^[27]^[13] и Станислав (младши), който подписал избора на новия крал Ян II Кажимеж през 1648 г.^[31] Станислав (младши) имал двама сина – Северин и Ян, записан като избирател на крал Михаил Корибут Вишневецкий.^[31] Ян имал син Хиероним, който през 1697 г. е избирател на крал Август II.^[31] Изборяват се също множество други наследници.

Обобщаващо може да се изведе, че от горепосочените лица – Мачей, Павел, Аберт и Станислав – започва началото на полския благороднически род Миклашевски, чието родословно дърво може да се проследи във времето до наши дни. Техните потомци са живели в различни войводства на Полско-литовската държава – общата държава на Кралство Полша и Великото литовско княжество в периода 1569–1795 г. – и са заемали важни духовнически, военни и държавнически длъжности.^[13]^[24]^[31] Те представляват полската главна линия на благородническия род Миклашевски. Поради промени в териториалните граници на Полско-литовската държава във времето, някои от потомците попадат обаче в други държави и основават там нови клонове на рода.^[34]^[25]^[35]

Ненаучни версии за произхода на рода[редактиране | редактиране на кода]

Съществува ненаучната версия, че родът Миклашевски произхожда от великия княз на Киевска Рус – Мстислав Велики, син на Владимир Мономах, и от великия литовския княз Гедимин. Тази версия се среща из интернет форуми, както и на страницата на някои представители на рода Миклашевски,^[36] но никъде не се посочват исторически архивни данни. Научни трудове не споменават дори за тази версия.

Казашко-руски родови клон[редактиране | редактиране на кода]

Казашкото хетманство (1649–1654 г.) в Европа

Казашко хетманство (1649–1654 г.) на фона на границите на съвременна Украйна. На север навлиза в границите на съвременна Русия.

В югоизточните войводства на Полско-литовската държава, а именно в Киевското войводство, Брацлавското войводство, Черниговското войводство, Волинско войводство, както и южните части на Смоленското войводство и Минското войводство, в периода 1648–1657 г. казаците се бонтуват на Въстанието на Богдан Хмелницки за получаване на независимост.^[37] Още през 1649 г. те прокламират своя собствена държава по тия земи, наричайки я – Казашко хетманство.^[37] Ония членове на рода Миклашевски, които по него време са живяли по тия земи изведнъж фактически се озовават в нова държава. Тъй като по полско време като благородници те са получили добро образование и са изпълнявали важни държавнически длъжности, техните умения са нужни за управлението на новосъздадената държава.^[38]^[39] Така още през първите години от основаването на Казашкото хетманство те получават хетманско потвърждение на благородническото им достойнство и по този начин от полски благороднически род, Миклашевски се превръща и в казашки благороднически род, който може да се нарече казашки клон.^[18]^[34]^[12]^[35]^[40]^[17]

За родоначалник на този нов, казашки клон на рода се счита Михаил Андреевич Миклашевски, който през 1671 г. се споменава каго „дворянин“^[25] на хетман Демян Многогрешни и един от тримата негови най-приближени лица.^[18]^[41]^[38]^[42] От него генеалогията на този клон на рода Миклашевски може да се проследи във времето до наши дни без прекъсване благодарение на архивни данни.

Михаил Андреевич Миклашевски е роден около 1640 г. и заема под хетман Многогрешни и хетман Иван Мазепа на най-различни военни и държавнически длъжности:^[12]^[18]^[34]^[35]^[40]^[41]^[42]^[43]^[44]

през 1671 г. – войскови другар и „дворянин“ на хетман Многогрешни;
през 1672 г. – главен „съветник“ на хетман Многогрешни и признание на благородничество, изпратен като посланик в Москва;
от 1675 г. – глуховски градски атаман;
през 1677 г. – „благороден пан, войскови другар и гражданин Глуховски“ под хетман Иван Самойлович,
от 1679 до 1682 г. – есаул на Нежинския полк;
през 1681 г. – споменат с титла „славно благороден Негова милост пан“ Михаил Миклашевски
през 1682 г. – генерален хорунжий (член на Генералната старшина (правителството));
от 1683 до 27 август 1686 г. – генерален есаул (съпоставимо на съвременен министър на отбраната и заместник-хетман);
през 1688 – споменат с титлата „пан“
през 1689 г. – отново генерален есаул;
от 1689 до 1696 г. – руски царски столник;
от края на 1689 г. до 1704 г. – полковник на Стародубския полк.^[41]^[12] По това време Старудубският полк е едновременно административно-териториална, военна и съдебна единица на Казашкото хетманство и (след неговото анексиране)^[45]^[46] – на Руската империя. Следователно, Михаил А. Миклашевски е бил административен, военен и съдебен глава на тази териториална единица.
през 1704 г. – споменат като „знатен войскови другар“ (почетно благородническо обръщение);
през 1705 г. хетман Иван Мазепа подава молба до руския цар Петър I за разрешение да върне Михаил А. Миклашевски на длъжността стародубски полковник.^[47] Молбата е уважена и така от 1705 г. до смъртта си през 1706 г. той отново е назначен за полковник на Стародубския полк.^[47]
умира на 19 март 1706 г. като полковник в битка край град Несвиж при нападение на шведите в хода на Северната война.^[48]^[49]^[50]

За произхода на Михаил Андреевич Миклашевски от полската главна родова линия свидетелстват трудовете на полския граф Северин Уруски (1817–1890 г.) и руския граф Григорий Милорадович (1839–1905 г.), роско-украинския историк Вадим Модзалевски (1882–1920 г.), а също така и предположенията на украинския историк и генеалог Александър Лазаревски (1834–1902 г.).^[51]^[25]^[35]

Граф Северин Уруски описва родословното дърво на рода Миклашевски в своя труд „Родство. Гербовник на полското благородничество“, издаден посмъртно през 1914 г., и там споменава наред с членовете на полската главна линия на рода Миклашевски също и полковник Миклашевски, който бил убит край Несвиж в биткат срещу шведите, като очевидно има предвид Михаил Андреевич Миклашевски.^[51]

Граф Григорий Милорадович пише в своя труд „Родословна книга на Черниговското дворянство“ от 1901 г., че този клон на рода произлиза от полски благородник на име Станислав Миклашевски, комуто полският крал Сигизмунд III Васа бил предоставил благородническо достойнство през 1618 г.^[25] По-късно, кралят предоставя благородство и на синове на Станислав – Павел и Алберт (Андрей) Миклашевски през 1623 г.^[12] Синът на Алберт (Андрей) според Милорадович е именно Михаил Андреевич Миклашевски, който подкрепя Богдан Хмелницки в неговото въстание (1648-1657 г.) за отцепване на запорожко–казашките земи от Полско-литовската държава,^[25] а по-късно, през 1672 г., след успеха на въстанието, той става част от свитата на Демян Многогришни – хетман на новообразуваното Казашко хетманство.
Александър Лазаревски пише в своя труд „Описание на старата Малорусия. Материали за историята на заселването, поземлената собственост и aдминистрацията“ (1888-1893 г.), че този клон на рода Миклашевски е с неясен произход, но най-вероятно той е полски и идва от десния бряг на река Днепър – т. е. Полско-литовската държава.^[35] Като аргумент за полския произход на Михаил А. Миклашевски се изтъква, че хетман Многогрешни си изгражда свита от благородници, които да изпълняват всички негови лични поръчения, по образец на полските магнати и техните придворни обичаи.^[38]^[39] Поради това, свитата с благородниците се попълвала главно от местни жители на полските земи от десния бряг на река Днепър, които можели да говорят и пишат на полски език и познавали придворните обичаи на полските магнати.^[38]^[39] Така, за Михаил А. Миклашевски се предполага, „съдейки по фамилията и почерка му“, че е бил с полски произход.^[38]
Вадим Модзалевски пише в своя труд „Малоруски родословник“ от 1912 г., че родът Миклашевски в Казашкото хетманство и Руската империя води началото си от Андрей Миклашевски (вероятно: Андрушко Миклашенко) (1649 г.), който бил полски благородник и регистърен казак от Черниговската сотня в Полско-литовската държава (днес отговаря приблизително на Черниговска област на Украйна).^[15] Като негови роднини се споменават Езеф (Йосиф) Миклашевски (полски благородник, живял през 1620 г. в Стародуб) и Филип Миклашевски (учил се през 1632 г. в училището на Киевско-Печарската лавра).^[15] Каква е точната роднинска връзка между тях, не се уточнява. Син на Андрей Миклшевски е горе-споменатият вече Михаил Андреевич Миклашевски, който прави главоломна кариера от син на казак до полковник на Стародубския полк. Това изложение е представено и в Енциклопедия на историята на Украйна от 2009 г. – издателство на Националната академия на науките на Украйна.^[52]

Освен това, като важно сведение в подкрепа на тезата за полския произход на казашко-руския клон на рода могат да се вземат предвид полското фамилно име и гербове на Миклашевски – Остоя и Сушински^{(на руски език)}, които са символи на полската хералдика.^[53]

Деснобрежна Украйна (в жълто) на фона на днешна Украйна. След Андрусовския договор от 1667 г. тя е върната от Казашкото хетманство обратно на Полско-литовската държава.

Казашкото хетманство след Андрусовския договор от 1667 г., заемащо исорико-географската област Левобрежна Украйна (в жълто) на фона на днешна Украйна, а в защриховано жълто е е част от днешна Русия.

През 1667 г. Полско-литовската държава и Руското царство подписват Андрусовския договор, с който разделят Казашкото хетманство на две части по протежението на река Днепър – земите на запад от Днепър биват наречени Деснобрежна Украйна и се връщат обратно в състава на Полско-литовската държава, а земите на изток от Днепър се наричат Левобрежна Украйна и си остават територия на хетманството, което обаче в същия момент става протекторат на Руското царство.^[37] В Казашкото хетманство Михаил Андреевич Миклашевски служи първо като есаул в Нежинския полк, а после от 1685 г. като генерален есаул (съпоставимо на съвременен министър на отбраната и заместник-хетман; 1683–1686 г.) и накрая между 1690–1695 г. като полковник на Стародубски полк (военен, съдебен и административен областен управител).^[50]

След неуспешен опит от страна на хетман Иван Мазепа за прекъсване на отношенията с Русия през 1708 г. останалата територия на хетманството (т. е. Левобрежна Украйна) е анексирана и включена в Киевска губерния^{(на украински език)}^[54] на Руското царство (по-късно през 1721 г. превърнало се в Руската империя), запазвайки частична автономия до 1782 г.^[55] Съответно казашкият клон на рода Миклашевски се превръща в руски клон и получава руското благородническо достойнство.^[1] Самият Михаил Андреевич Миклашевски през 1689 г. постъпва на служба при руския цар като негов столник и остава на тази позиция до 1696 г.^[41] В царска дарствена грамота от цар Иван Алексеевич, цар Петър Алексеевич и царевня София Алексеевна от 15.03.1689 г. се пише, че Михаил Андреевич Миклашевски имал братя, които служили на руските монарси „тридесет и повече години, при които служби и живота свой завършили, а той, Михаил, на служба при царско величество в неприятелско местонахождение бил ранен с тежки рани, а тъстът му бил убит край Чигрин“.^[56]^[41] От тук може да се следва, че родът Миклашевски е бил на служба в Казашкото хетманство още преди 1659 г. – т. е. в първите години от възникването но новата държава през 1649 г. и откак хетманството е васално на Руското царство съгласно Переяславското споразумение от 1654 г.^[57]

Тъй като Казашкото хетманство още по време на съществуването му се нарича синонимно Украйна и поради факта, че в днешно време по-голямата част от неговата територия се намира в днешната държава Украйна, то този клон на рода Миклашевски може да се нарече също украински клон.

Представители на украино-руския клон на рода Миклашевски

Мария Андреевна Скоропадска (по рождение Миклашевска; 1841–1901 г.) със синовете си Михайло и Павло. Павло Скоропадски по-късно става държавен глава на Украинската народна република.

Михаил Павлович Миклашевски (1756–1847 г.) – руски военен и държавник, губернатор на Волинска и Новоруска губерния на Руската империя.

Графиня Александра Андреевна Олсуфиева (по рождение Миклашевска; 1846–1929 г.) – хофмайстерка (управителка на монаршеския двор) на Нейно императорско височество великата княгиня Елизавета Фьодоровна.

Поради тези преливащи едно в друго определения (казашки, руски, украински), този клон на рода Миклашевски тук условно може да се нарече казашко-руски или украино-руски клон.

Трябва също така да се подчертае, че в историческите извори този клон на рода е описван и като „малоруски“ род.^[35] Това определение се отнася до историко-географската област Малорусия, която обхваща североизточната част на днешна Украйна и съседните ѝ части от днешна Русия (югозападната част на Брянска област), Беларус и Полша. Това се дължи на факта, че именно в тази област се е намирало семейното огнище на този клон на рода, а по-точно това е тяхното имение „Понуровка“ край град Стародуб в Стародубския полк (военна и териториално-административна единица),^[58]^[59] чийто полковник и управител през 1689–1706 г. е бил родоначалника Михаил Андреевич Миклашевски.^[12]^[41]^[43] Освен това, Стародубският полк e бил съставна част от Малоруската губерния в периода 1764–1781 г. и 1796–1802 г., което също е причина за определението „малоруски“ род.^[60]^[61]^[35]

През 1802 г. Малоруска губерния е преименувана (с малки териториални изменения) на Черниговска губерния, която се запазва до разпада на Руската империя през 1917 г.^[61]^[60] Поради това, членове на този клон на рода биват наричани също „черниговски дворяни“.^[12]^[17]

Този клон на рода е вписан в VI част на официалната „Дворянска родословна книга на Черниговска губерния“, съдържаща всички родове и лица в Черниговска губерния, признати в благородническо достойнство от „отдел Херолдия“ на Управляващия сенат на Руската империя.^[12]^[17] В VI част на дворянските родословни книги в Руската империя по закон се вписват родовете спадащи към „древното дворянство“,^[62] което според точка 82 от дарствената грамота на императрица Екатерина II към благородническото съсловие („Грамота за правата, свободите и преимуществата на благородното руско дворянство“) от 21 април 1785 г. се определя като „[...] нищо друго освен онези родове, чиито доказателства за благородство датират от сто и повече години; благородното им начало е покрито с неизвестност“.^[63] Съответно „древни благородници“ са ония, произлизащи от родове, придобили благородническо достойнство преди 21 април 1685 г. (100 по-рано от създаването на дарствената грамота).

Алтернативно изложение за произхода на този клон[редактиране | редактиране на кода]

Според някои източници, казашко-руският клон на рода Миклашевски в Казашкото хетманство (и по-късно в Руската империя) не е свързан с полския род Миклашевски, а става въпрос просто за съвпадение на фамилните имена.

Към тази версия се придържа историографски труд на Тетяна Ралдугина – ръководител на отдел в Националния исторически музей на Украйна.^[64] Казашко-украинският произход на рода се твърди и от Тарас Чухлиб – водещ изследовател в Института по история на Украйна към Националната академия на науките на Украйна и директор на Изследователския институт за казаците.^[65] Тия два труда обаче не са генеалогични – т. е. те нямат за цел да изследват произхода на рода и поради това те не представят доводи за техните твърдения в тази насока, а приемат по презумция казашкия произход на рода.

Според реномираното историко-етнографското научно списание „Киевска старина“ от 1882 г., родоначалник е Михаил Миклашевски, който започнал служба при казашкия хетман Демян Многогрешни и според архивирани доноси на руски пратеници в тогавашната столица на Казашкото хетманство – град Батурин – той бил протеже на хетмана, негов „дворянин“ и един от тримата му най-приближени съветници.^[44] Казва се обаче още, че дворяните на хетманата били набирани предимно сред полското население,^[44] като е доста вероятно това да са били хора от висшето благородническо съсловие.^[66]

Тези алтернативни изложения за произхода на казашко-руския клон не са ясно обосновани. Неуспорим е фактът, че казашко-руският клон на рода Миклашевски, също както полската главна родова линия, носи полския герб „Остоя“, който е вписан и в официалния гербовник на Руската империя, съдържащ гербовете на различни благороднически родове.^[1]^[13] В своето начало казашко-руският клон е носил и разновидност на полския герб „Сушиски“,^[67] а друг път съчетан герб от „Остоя“ и „Сушински“^{(на руски език)} в едно.^[68]^[69] С оглед на полския произход на името и носените гербове, както и обстоятелството, че за дворяни в Казашкото хетманство са набирани и издигани предимно хора от полското население (най-вероятно полски благородници),^[38]^[39] версията за казашкия произход е малко вероятна.^[53]

Руско-беларуски родови клон[редактиране | редактиране на кода]

В периода 1772–1795 г. се състоят три последователни подялби на Полско-литовската държава между Руската империя, Кралство Прусия и Хабсбургската монархия.^[70]

Първата подялба на Полско-литовската държава се състои през 1772 г. Тогава североизточните войводства, които са населени предимно с беларуси (Мшчиславско войводство и части от Полоцко войводство, Витебско войводство и Минско войводство на Великото литовско княжество), биват анексирани от Руската империя, образувайки Могильовска губерния (малки части влизат и в Псковска губерния).^[71]^[72]^[73]^[74]

При Втората подялба на Полско-литовската държава към Руската империя преминава още една част на Минското войводство, както и Бжешчколитевското войводство, Новогрудското войводство и Виленското войводство, които също са традиционно населени с беларуси земи, и образуват Минска губерния с център град Минск (съществува в периода 1793–1795 г. и 1796–1921 г. (в периода 1795–1796 г. се нарича Минско наместничество)).^[74]

През 1797 г. се състои Третата подялба на Жечпосполита и останалите части на Минското войводство и Новогрудското войводство, както и големи части от Трокското войводство и Виленското войводство преминават също в състава на Руската империя. Тия войводства са етнически смесени, като източните им части са исконно беларуски земи, а западните – исконно литовски. От тях е образувана руската Виленска губерния с център град Вилно (днес Вилнюс).^[75]^[76]

На 27 февруари 1802 г. от някои уезди на Могильовска губерния е образувана Витебска губерния с център град Витебск.^[77]

Днес на тези територии се намира съвременната държава Беларус.

Ония членове на полската главна линия на рода Миклашевски, които са живеели във войводствата на Полско-литовската държава паднали под руско владичество при подялбите, изведнъж стават руски поданици. Те получават императорско потвърждение за своето благородничество и биват признати за руски благородници, заформяйки руски родови клон. Тъй като тия територии са исконна земя на беларусите и там днес се намира и съвременната държава Беларус, този родови клон може също да се нарече беларуски родови клон. Тук условно го наричаме обобщаващо руско-беларуски родови клон.

Следва преглед на благородническите родове, носещи името Миклашевски, намиращи се в някогашните Могильовска губерния, Минска губерния и Витебска губерния (днешен Беларус).

Могильовска губерния[редактиране | редактиране на кода]

Съгласно официалния „Азбучен списък на дворянските родове, вписани в родословните дворянски книги на Могильовска губерния“, издаден през 1909 г. от Могильовско дворянско депутатско събрание, там живее благороднически род на име Миклашевски, който е вписан в VI част на дворянската родословна книга.^[78] В VI част на дворянските родословни книги в Руската империя по закон се вписват родовете спадащи към „древното дворянство“,^[62] което според точка 82 от дарствената грамота на императрица Екатерина II към благородническото съсловие („Грамота за правата, свободите и преимуществата на благородното руско дворянство“) от 21 април 1785 г. се определя като „[...] нищо друго освен онези родове, чиито доказателства за благородство датират от сто и повече години; благородното им начало е покрито с неизвестност“.^[63] Съответно „древни благородници“ са ония, произлизащи от родове, придобили благородническо достойнство преди 21 април 1685 г. (100 по-рано от създаването на дарствената грамота). Това означава, че родът Миклашевски в Могильовска губерния е бил признат за благороднически още по време на Полско-литовската държава и съответно произлиза от полската главна линия.

Полският хералдист граф Северин Уруски (1817–1890 г.) споменава в своя труд „Родство. Гербовник на полското благородничество“, издаден посмъртно през 1914 г., за няколко члена на рода Миклашевски, които са живяли по тия земи – Станислав Миклашевски от Минското войводство (споменаване през 1699 г.), Миколай Миклашевски от Витебско войводство (споменаване през 1697 г.), Флориан Миклашевски от Витебско войводство (споменаване през 1733 г., подписал избирането на краля (в Полско-литовската държава кралят бил избиран от благородниците)).^[51] Тъй като териториите на тия войводства от части влизат в състава не само в Могильовска губерния, а от части и на Минска губерния, и на Витебска губерния, тези членове на рода могат да бъдат отнасени и към тях. Затова следва преглед на Минска и на Витебска губернии.

Минска губерния[редактиране | редактиране на кода]

Съгласно официалния „Азбучен списък на благородническите родове на Минска губерния, вписан в благородническата родословна книга на 1 юли 1903 г. [...]“ в Минска губерния няма род Миклашевски.^[79]

Витебска губерния[редактиране | редактиране на кода]

Витебска губерния

Витебска губерния в Руската империя, 1914 г.

Витебска губерния на фона на днешните държави

Във Витебска губерния има два благороднически рода с името Миклашевски, записани в различни части на дворянската родословна книга (но вероятно свързани един с друг).

Древен благороднически род[редактиране | редактиране на кода]

Единият род Миклашевски е признат още на 19 ноември 1786 г. от бившето Полоцкото губернско дворянско събрание за благороднически род, произлизащ от послката шляхта и взема решение да го впише (и го вписва) в VI част на родословната книга и в „Книга за записи на дворянски родове“ от 1788 г.^[80]^[81] След разпускането на Полоцка губерния и образуването на Витебска губерния, този род е презаписан в VI част на „Дворянска родословна книга на Витебска губерния“ от 1827 г.,^[82]^[83] а също и в „Родословна книга относно дворянско произхождение на разни лица“ от 1858 г.^[84] В VI част на дворянските родословни книги в Руската империя по закон се вписват родовете спадащи към „древното дворянство“,^[62] което според точка 82 от дарствената грамота на императрица Екатерина II към благородническото съсловие („Грамота за правата, свободите и преимуществата на благородното руско дворянство“) от 21 април 1785 г. се определя като „[...] нищо друго освен онези родове, чиито доказателства за благородство датират от сто и повече години; благородното им начало е покрито с неизвестност“.^[63] Съответно „древни благородници“ са ония, произлизащи от родове, придобили благородническо достойнство преди 21 април 1685 г. (100 по-рано от създаването на дарствената грамота). От документите става ясно, че този род носи герба Остоя, даден на Мачей Миклашевски като знак за неговото „благородно рицарство“ от крал Сигизмунд III на 17 февруари 1625 г.^[81]^[83] Следователно, това е руско-беларуски клон на полската главна линия на рода Миклашевски.

Миклашевски във Витебска губерния
„Книга за записи на дворянските родове“, 1788 г.: Миклашевски носят герба Остоя, даден като знак за „благородно рицарство“ от крал Сигизмунд III на 17 февруари 1625 г. Те имат „имение по наследство [...] в Невелски уезд, селцето Спичино, без крепостни селяни“.
Родословното дърво и герба Остоя на рода Миклашевски – в VI част от „Дворянска родословна книга на Витебска губерния за 1827 г.“
Компютърна графика

Личен указ на императрица Екатерина II от 11 септември 1788 г.

Тъй като родът закъснява да докаже благородството си по време на двете ревизии на населението и населените места след завладяването на тия земи от Руската империя, първоначално родът бил записан като част от селското съсловие. На 11 септември 1788 г., след представяне на доказателства, императрица Екатерина II издава личен указ, с който е потвърдено благородническото достойнство на рода, което, съгласно указа, той бил получил от полския крал Сигизмунд III на 17 февруари 1625 г. заедно с потомствено владение на село Спичино.^[85]^[86]

Поради грешка на деловодителите на хералдическата служба, когато на един от членовете на рода (Андрей Казимирович Миклашевски) му се раждат синове (Пьотр и Фьодор) и той подава заявление да ги запише в родословната книга, Управляващият сенат издава указ от 31 май 1845 г., с който те биват вписани в I вместо в VI част на „Дворянска родословна книга на Витебска губерния“ както е било до тогава.^[87]^[88] В I част на дворянските родословни книги в Руската империя по закон се вписват родовете спадащи към „действителното дворянство“ (наричано също „дарено дворянство),^[62] което според точка 77 от дарствената грамота на императрица Екатерина II към благородническото съсловие („Грамота за правата, свободите и преимуществата на благородното руско дворянство“) от 21 април 1785 г. се определя като „[...] нищо друго освен онези родове, които от нас самите и от други короновани глави са удостоени с благородническо достойнство посредством диплома, герб и печат“ през последните 100 години преди издаването на грамотата.^[89] Следователно, за разлика от „древното дворянство“ в VI част, чието начало е забулено от неяснота, то „действителното дворянство“ в I част е по-съвременно и неговото начало е ясно документирано. Това, че родът Миклашевски е бил първоначално вписан в VI част на родословната книга (древно благородничество), което е утвърдено с личен императорски указ на Екатерина II, а потомците по-късно от 1845 г. нататък са вписвани в I част (действително дворянство) на родословната книга, е очевидна грешка. Тя вероятно се дължи на това, че длъжностното лице е видяло просто, че има императорски указ, и без да го прочете, е предположило, че Миклашевски са получили благородническото си достойнсто именно посредством този указ и съответно по дефиниция принадлежат към „действителното дворянство“ и следва да се впишат в I част на книгата. Длъжностното лице явно не е прочело указа от начало до край, защото в него изрично се посочва, че Миклашевски произхождат от полското дворянство и още през 1625 г. са получили своето благородническо доствойнство от полския крал; т. е. указът не установява, а потвърждава този факт и утвърждава Решението на Полоцкото дворянско депутатско събрание относно вписването на рода в VI част (древно дворянство) на родословната книга. Във всеки случай поради това невнимание новите членове на рода от 1845 г. нататък са вписани в I, а не в VI част.

От този витебски клон, един от потомците – Фьодор Андреевич Миклашевски – се премества да живее и служи в Ставрополска губерния и с Определение на Ставрополското дворянско депутатско събрание от 17 октомври 1886 г. е причислен от Витебска в Ставрополска губерния. Там, заедно със семейството си, е вписан в „Дворянска родословна книга на Ставрополска губерния“, основавайки по този начин там фактически нов родови клон.^[90]^[91]^[92]^[93]^[94]

Послужбен дворянски род[редактиране | редактиране на кода]

Другият род Миклашевски във Витебска губерния е вписан в III част на „Дворянска родословна книга на Витебска губерния“.^[95] В III част на дворянските родословни книги в Руската империя по закон се вписват родовете спадащи към „осмокласното дворянство“ (наричано също „послужбено дворянство“ или „дворянство по орден“),^[62] което според точка 79 от дарствената грамота на императрица Екатерина II към благородническото съсловие („Грамота за правата, свободите и преимуществата на благородното руско дворянство“) от 21 април 1785 г. се определя като „[...] нищо друго освен онези родове, за които в Таблицата на ранговете на, блажена му и вечнодостойна памет, ГОСПОДАРЯ ИМПЕРАТОР ПЕТЪР ПЪРВИ от 24-я ден на януари 1722 г. в точка 11 е указано с тия слова: „Всички руски или чуждестранни служители, които се намират или действително са били сред първите осем ранга, имат своите законни деца и потомци във вечни времена на най-доброто висше дворянство във всички достойнства и авантажи, за да бъдат равно почитани, дори ако са били от ниска порода и преди това от коронованите глави никога не са били произведени в дворянско достойнство или не са били снабдени с герб““.^[96] Това означава опростено, че всички руски и чуждестранни служители на държавна служба в Руската империя, заемащи един от първите осем ранга от Таблицата на ранговете, са получавали автоматично потомствено благородничество. В тази част са се вписвали и родове, получили благородническо достойнство чрез присъждане на един от ордените на Руската империя.^[62]^[97]^[98]^[99] Дали този род е свързан с другия род Миклашевски от Витебска губерния и така с полската главна линия на рода или не, не се знае, понеже до момента (2024 г.) липсват генеалогически проучвания на документите.

От горепосоченото следва, че в днешен Беларус има (поне) поне един род Миклашевски, произлизащ от полския род, а именно – оният род Миклашевски, който е вписан в VI част на „Дворянска родословна книга на Витебска губерния“ от 1827 г.^[82]^[83] Освен това е много вероятно също, родът Миклашевски, който е вписан в VI част на „Дворянската родословна книга на Могильовска губерния“, да произлиза от полския род, тъй като могильовските Миклашевски са били благородници още по полско време.^[78]

Пруско-германски клон[редактиране | редактиране на кода]

Великото познанско княжество (в червено) като съставна част на Кралство Прусия (в синьо), част от Германски съюз (в бежово); 1848 г.

Подялби на Полско-литовската държава; в сини цветове са териториите, завзети от Кралство Прусия.

В периода 1772–1795 г. се състоят три последователни подялби на Полско-литовската държава между Руската империя, Кралство Прусия и Хабсбургската монархия.^[70]

През 1807 г., по силата на Тилзитския трактат, тия земи са отнети от Прусия и превърнати в административна единица (Познански департамент) в състава на Великото варшавско херцогство, което е васално на Първата френска империя под Наполен Бонапарт.^[100]

След поражението на Наполеон обаче съгласно условията на Виенския конгрес от 1815 г., територията на Познанския департамент е приписана обратно на Кралство Прусия като негова провинция под името Велико познанско княжество (херцогство) със столица град Познан.^[100]^[101]^[102]^[103]

По този начин, ония членове на рода Миклашевски, които са живеели по тия земи, от полски благородници се превръщат в пруски благородници, което е документирано в историческите извори.^[3]^[4]^[5]

Герб на рода Миклашевски във Великото познанско княжество (Прусия), 1878 г.

Компютърна графика

В издадения през 1878 г. труд на пруския кралски таен архивен съветник и държавен архивар Адолф Матиас Хилдебранд със заглавие „Процъфтяващото благородничество на Кралство Прусия“ се пише за рода Миклашевски следното:^[104]

„

Миклашевски
Полски род, принадлежащ към гербовната общност Остоя, удостоен преди 80 години със поземлено имение във Великото познанско княжество.
Щит: червен с поставен бял меч, с два обърнати навън златисти полумесеца встрани.
Шлем: коронован; 5 щраусови пера, редуващи се в червено и златисто.
Наметка: червено и златисто.

“

Описва се^[104] и се изобразява^[105] също и гербът на този клон на рода: щитът е червен с бял скосен меч, с два обърнати навън златисти полумесеца встрани. Шлемът е коронован; нашлемникът са 5 щраусови пера, редуващи се в червено и златисто. Наметката е в червено и златисто.^[104]

В труда на пруския историк, генеалог и хералдист Леополд фрайхер фон Ледебург от 1856 г. със заглавие „Лексикон на благородничеството на пруската монархия“ е записан родът Миклашевски и е посочено, че той носи герба Остоя.^[3] Пише се също, че във Великото познанско княжество към 1788 г. е регистриран човек на име „Матиас фон Миклашевски въз Цолец в Гнезненски окръг“.^[3] Предлогът „въз“ се използва в имената на немското благордничество за да се посочи местността, въз/върху/над която даден род упражнява своята власт (т. е. която владее). Следователно Матиас фон Миклашевски по това време е управлявал Цолец (днес: село Жулч в Полша).^[106]^[107]^[108] Тази версия на името му е погерманчената, докато на полски името е било Мачей Миклашевски (на полски: Maciej Miklaszewski).^[109]^[110]^[108]

В труда на мюнхенския хералдист Ото Титан фон Хефнер от 1865 г. със заглавие „Родословна книга на процъфтяващото и измрялото благородничество в Германия“ също се споменава родът „Миклашевски въз Цолег в Познанско“, носещ герба Остоя.^[5] Цолег е друго наименование на същото споменато по-горе село Цолец (днес: Жулч).^[108]

След обединението на германските държави през 1871 г. в обща Германска империя, то пруският клон на рода става германски клон.

Галицко–австрийски клон[редактиране | редактиране на кода]

Кралство Галиция и Лодомерия (в червено) като съставна част на Австро-Унгарската империя (в тъмно сиво), 1914 г.

Подялби на Полско-литовската държава; в жълто и оранжево са териториите, завзети от Австрийската империя.

В периода 1772–1795 г. се състоят три последователни подялби на Полско-литовската държава между Руската империя, Кралство Прусия и Хабсбургската монархия.^[70]

В хода на Първата подялба на Полско-литовската държава през 1772 г. земите на Малополша, Подолието, Рутения и Подкарпатието, обхващащи историческите области Галиция и Волиния, биват анектирани от австрийската династия Хабсбург и по този начин стават част от Хабсбургската монархия.^[111]^[112]^[113] Образувайки т. нар. Кралство Галиция и Лодомерия регионът е присъединен като съставна част на Австрийската империя през 1804 г., а от 1867 г. до 1918 г. тези земи са кронланд на цислейтанската част на Австро-Унгарската империя.^[114] По този начин, ония членове на рода Миклашевски от полски благородници се превръщат в австрийски (австро-унгарски) благородници, което е документирано в историческите извори.^[115]^[116]

Утвърждаването на местните полски благородници в австрийско дворянство не ставало обаче автоматично, ами изисквало преминаването на специален процес. Това се наложило, тъй като системата на благородническите рангове, обичайна в страните на Хабсбургската монархия в Централна Европа, била доста различна от системата в старото Кралство Полша. Местните полски благородници, които желали да бъдат признати за благородници от австрийската държава, трябвало да се впишат в основания през 1780 г. „Регистър на галицкия край“ и да докажат своето благородство, след което били признати за галицки рицари. Регистърът е воден първоначално от Кралския трибунал в град Лвов, а след съдебната реформа от 1784 г., която премахва трибунала, то регистърът е поверен на новосъздадения Лвовски благороднически съд.^[117] От 1850 г. регистърът е прехвърлен на Съда на Лвовски край.^[117] Това е била единствената за цяла Галиция благородническа матрикула.^[117] Копия от тези списъци се съхранява в Държавния архив на Австрия,^[118] а оригиналите в Централния държавен исторически архив на Украйна в Лвов.^[117] По правило списъците съдържат: име, допълнителни лични данни (без дати на раждане!), ранг на благородството, документа, с който било даказано благородството, име на герба на рода и регистратурен номер на записа в регистъра. Други допълнителни генеалогични данни няма.

В официалния „Списък на галицките и буковинските благородници“ от 1857 г. в раздела „Галицко благородничество“ фигурира Шимон (Симон) Миклашевски, който получил (потвърждение на) благородството си в Лемберг през 1782 г.^[116] В оригиналната благородническа матрикула „Галицко и буковинско благородничество“ е посочена датата 25 октомври 1782 г.^[119]

Оригинална благородническа матрикула „Галицко и буковинско благородничество“ – запис за Шимон Миклашевски
Документ за признаване на благородническия статут на полските благородници Симон Миклашевски и Андрей Миклашевски от австрийските власти, а именно от Лвовския областен комитет, на 25 октомври 1782 г.

Герб на рода Миклашевски в Кралство Галиция и Лодомерия (Австро-Унгарска империя), 1905 г.

Компютърна графика

За Шимон Миклашевски и рода Миклашевски като цяло се дават допълнителни сведения от австрийския хералдист Фридрих Хайер фон Розенфелд и директора на кралския хърватско-славоно-далматски държавен архив Иван фон Бойничич в техния труд от 1905 г. със заглавие „Благородничеството на Галиция, Лодомерия и Буковината“. Там в раздел „Галицко благородничество“ се пише следното:^[120]

„

Миклашевски
Род от Мазовското войводство, който получил благородничество от крал Зигмунд II Август (1548–1572 г.).
Шимон Миклашевски е вписан в благородническата матрикула на Галиция през 1782 г.
Герб: Остоя.

“

В техния труд са изобразени четири различни варианта на герба Остоя,^[121] като се посочва, че родът Миклашевски носи третия вариант.^[122] Той е описан както следва:^[123]

„

В червено [поле] две с гърбовете си една срещу друга обърнати изправени златисти луни, между които един [...] меч [...], оформен като издължен тамплиерски кръст. Коронованият шлем, с червено-бяла наметка, носи пет бели щраусови пера.

“

Други вероятни клонове или съименници[редактиране | редактиране на кода]

Благороднически родове с фамилното име Миклашевски се срещат и в други от горе споменатите краища на Руската империя. Дали всички те са свързани по между си и произлизат от полската главна родова линия, не е ясно, понеже към момента (2024 г.) липсват публикувани генеалогически проучвания. Това са:

род Миклашевски, вписан във II част на „Дворянска родословна книга на Полтавска губерния“.^[124]^[125]^[126]
род Миклашевски, вписан на 19 май 1854 г. в I част на „Дворянска родословна книга на Киевска губерния“.^[127]^[128] (В I част на 12 септември 1912 г. е внесен и друг род Миклашевски, който произлиза косвено от руско-беларуския клон (и пряко от ставрополския клон) и се разглежда затова в него раздел. Той не е свързан с рода вписан на 19 май 1854 г.)
род Миклашевски, вписан във II част на „Дворянска родословна книга на Курска губерния“.^[129]^[130]
род Миклашевски, вписан в VI част на „Дворянска родословна книга на Подолска губерния“.^[131]^[132]
род Миклашевски, вписан в III част на „Дворянска родословна книга на Смоленска губерния“.^[133]^[134]
род Миклашевски, вписан в „Дворянска родословна книга на Уфимска губерния“.^[135]
род Миклашевски, вписан в „Дворянска родословна книга на Харкивска губерния“.^[130]
три рода Миклашевски, вписани във II, III и IV част на „Дворянска родословна книга на Черниговска губерния“,^[17]^[11]^[12]^[130]^[136]^[137]^[138]^[139]^[140] които вероятно са свързани с казашко-руския клон, който е описан по-горе и вписан в VI част на книгата.^[17]^[11] Според Енциклопедия на историята на Украйна от 2009 г., издадена от Националната академия на науките на Украйна, родът, който е вписан във II част на книгата е свързан с казашко-руския клон.^[18]
род Миклашевски, вписан в „Дворянска родословна книга на Новгородска губерния“.^[141]
род Миклашевски, вписан в резолюциите на хералдическата служба на Царство Полша – част от Руската империя.^[142]

Герб[редактиране | редактиране на кода]

**Остоя**
алтернативни названия:
Мошчич или Остойчик
	Остоя; алтернативни названия:; Мошчич или Остойчик
на полски: Ostoja или Hostoya; алтернативни названия:; Mościc или Ostojczyk
	; Първообраз на герба „Остоя“ от Средновековието, ок. 1370 г., ; Кралство Полша
	Официалният герб на рода Миклашевски в Руската империя; (разновидност на герба Остоя); Блазон: ; „Върху щит с червено поле са изобразени два златни Полумесеца, обърнати с рогата си към страните на щита, а между тях се вижда сребърен Меч, сочещ с острия си връх надолу. Щитът е увенчан с обикновен Благороднически Шлем с Благородническа Корона върху него и три щраусови пера. Наметката на щита е червенa, обшита със злато.“
Детайли
Утвърден	ок. 1350 г. (прототип),; 1358 г. (печат с герба),; 1388 г. (писмено свидетелство); Вариантът на герба „Остоя“, използван от рода Миклашевски е утвърден през 1799 г.
Корона	оригинален вид: без корона; вариант на Миклашевски: с благородническа корона
Нашлемник	оригинален вид: Черна драконова глава и шия, бълваща огън, между два хоризонтални полумесеца; вариант на Миклашевски: три бели щраусови пера
Шлем	оригинален вид: турнирен шлем; вариант на Миклашевски: решетъчен шлем
Щит	оригинален вид: червен с полска форма; вариант на Миклашевски: червен с френска форма (традиционно използвана в Руската империя)
Употреба	благороднически герб на гербовата общност Остоя, в това число рода Миклашевски

Миклашевски
	Миклашевски
на полски език: Miklaszewski или Mikłaszewski; на руски език: Миклашевские м.р.: Миклашевский,; ж.р.: Миклашевская; ; на английски език: Miklashevsky; на немски език: von Miklaszewski, Miklaschewski, Miklachevsky или Miklaszewski ; на френски език: Miklachevsky ; ;
	герб на рода Миклашевски; (разновидност на герба Остоя) Блазон: ; „Върху щит с червено поле са изобразени два златни Полумесеца, обърнати с рогата си към страните на щита, а между тях се вижда сребърен Меч, сочещ с острия си връх надолу. Щитът е увенчан с обикновен Благороднически Шлем с Благородническа Корона върху него и три щраусови пера. Наметката на щита е червенa, обшита със злато.“
Информация
Основана	1451 г.
	Миклашевски в Общомедия

Официален герб[редактиране | редактиране на кода]

В „Общия гербовник на дворянските родове на Всеруската Империя“ от 1797 г. – официалния списък на благородничеството в Руската империя – е блазониран и изобразен официалният герб на рода Миклашевски.^[1] Той представлява разновидност на герба Остоя.^[12]^[143]^[6]

Основна страница: Остоя (благороднически герб)

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Гербът Остоя (на полски: Ostoja или Hostoja) е изначално полски благороднически герб,^[144] който вероятно произлиза от сарматска тамга^[145]^[146]^[147] с оглед на факта, че кралската сарматска династия е използвала Драконов щандарт.

След разпада на Римската империя, през Средновековието гербът е използван от благородническия род Остоя в Малополша, а по-късно и в Куявия, Мазовия и Великополша.^[148] Гербът също така бил използван и от няколко побратимени благороднически родове, които са се сражавали в обща военна формация, използвалайки общ боен вик – „Хостоя“ (на полски: Hostoja) или „Остоя“ (на полски: Ostoja) и имайки драконов щандарт като техен общ герб, заформяйки по този начин рицарска общност (рицаски клан) и гербовна общност (множество родове с общ герб).

Един от тия родове, използващи герба Остоя (в изменен вид), е именно родът Миклашевски.^[1]^[16]^[13]^[144]^[149]^[150]^[143]^[151]^[6]^[152]

Най-ранното историческо свидетелство за герба Остоя е печат от 1358 г. на църковен викарий от Познан.^[153] Гербът е упоменат и изобразен също така в множество гербовници от периода 1350–1450 г.^[46]^[154]^[155]^[156]^[157]^[158]^[159]^[160] Други исторически сведения са отделни печати,^[153]^[161]^[162]^[163]^[164] църковни архиви,^[165] и съдебни досиета^[166]^[167]^[168]^[169] от XIV век.

Гербът Остоя е претърпял значителна еволюция на образа си от Средновековието до наши дни поради грешки и незнание на авторите на гербовниците.^[170] Така например, нашлемникът, изобразяващ драконова глава, бълваща огън, е заменен с щраусови пера,^[171]^[172]^[144] а островърхият кръст патé върху щита постепенно бива изобразяван с издължено средно рамо като тип латински кръст,^{[Бележка 2]} а след това латинският кръст започва да се интерпретира като меч.^[171]^[173]^[16]^[174]^[6]

Гербът Остоя се среща най-вече сред фамилиите, заселени в земите на войводствата Краковско, Сандомежко, Люблинско, Ленчишко, Шерадзко и Познанско, а също така и в Киевска Рус и Кралство Прусия.^[144]

Описание на герба[редактиране | редактиране на кода]

Прецизното описание на даден герб с утвърдени хералдически термини се нарича „блазон“.^[175] Блазонът на разновидността на герба Остоя, използвана именно от рода Миклашевски, е утвърден в „Общия гербовник на дворянските родове на Всеруската Империя“ от 1797 г. – официалния списък на благородничеството в Руската империя – по следния начин:^[1]

„

Върху щит с червено поле са изобразени два златни Полумесеца, обърнати с рогата си към страните на щита, а между тях се вижда сребърен Меч, сочещ с острия си връх надолу. Щитът е увенчан с обикновен Благороднически Шлем с Благородническа Корона върху него и три щраусови пера. Наметката на щита е червенa, обшита със злато.

“

Гербът на рода Миклашевски в оригиналния ръкопис на „Общ гербовник на дворянските родове на Руската империя“.
Гербът на рода Миклашевски в печатно издание на „Общ гербовник на дворянските родове на Руската империя“ от 1799 г.^[1]
Графично изображение, основано на цветния оригинален ръкопис.

Гербът е изобразен, например, върху печат на Степан Антонович Миклашевски от 1785 г., както и на Семен Миклашевски от 1775 г.^[176]

Други гербове или разновидности[редактиране | редактиране на кода]

Освен официално утвърдения герб на държавно ниво в „Общия гербовник на дворянските родове на Всеруската Империя“ от 1797 г. – официалния списък на благородничеството в Руската империя –, някои представители от рода Миклашевски са използвали други гербове, някои от тях подобни на официалния герб, а други – доста по-различни.^[177]

Алтернативен герб 1[редактиране | редактиране на кода]

Освен официалната версия на герба на Миклашевски, се среща и друга версия с пет вместо три щраусови пера в нашлемника, както е изобразено върху портрет на Михаил Андреевич Миклашевски от първата половина на XVIII век, поместен в книгата „Малоруски родословник“ от 1912 г.^[178] Този герб е описан в заявление на Миклашевски до руския император с цел официалното му утвърждаване.^[177]

Портрет на Михаил А. Миклашевски; горе в дясно е изобразен герб Остоя с пет щраусови пера в нашлемника
Компютърна графика

Алтернативен герб 2[редактиране | редактиране на кода]

На портрет на Михаил А. Миклашевски от първата половина на ХѴІІІ век е изобразен класическият герб Остоя: в червено поле – сребърни полумесеци и меч със златен ефес; щитът е увенчан с шлем и златна корона с пет щраусови пера; наметката е червена, подшита със сребро. Около герба са изписани буквите: Е. Ц. П. В. М. М. П. С. В. З., т. е. „Его Царскаго Пресвѣтлаго Величества Михайло Миклашевскій полковникъ Стародубовскій Войска Запорожскаго“ (на български: Михаил Миклашевски, Стародубски полковник на Запорожката войската на Негово Царско Пресветло Величество).^[177]

Компютърна графика на герб на Михаил А. Миклашевски

Алтернативен герб 3[редактиране | редактиране на кода]

Друг герб на представител на рода Миклашевски представлява „в червено поле две златни пресичащи се стрели с остриетата надолу и лък с опъната тетива“.^[177] Около щита са изписани буквите: Е. Ц. П. В. М. М. П. С. В. З., т. е. „Его Царскаго Пресвѣтлаго Величества Михайло Миклашевскій полковникъ Стародубовскій Войска Запорожскаго“ (на български: Михаил Миклашевски, Стародубски полковник на Запорожката войската на Негово Царско Пресветло Величество).^[179] Особено за щита е, че той е изобразен в полска форма.

Tози герб е изобразен върху посмъртен портрет на Михаил Андреевич Миклашевски, създаден за Видубицкия манастир.^[180]^[181]^[177]

Оригинален портрет на Михаил Андреевич Миклашевски за Видубицкия манастир
Компютърна графика на герба върху портрета

Същият герб е изобразен и върху фасадата на Спасо-преображенската трапезарна църква на Видубицкия манастир, която е била построена в периода 1696-1701 г. заедно с църквата „Св. Георги“ (главната църква на манастира) със средства на стародубския полконик Михаил Миклашевски.^[182]^[180]^[181]^[177] Около щита на герба върху фасадата има друга абривиатура от тази върху портрета на полконика. Абривиатурата на фасадата е следната: М. М. Е. Ц. П. В. В. З. П. С., което означава: „Михаил Миклашевскій, Его Царскаго Пресвѣтлаго Величества Войска Запорожскаго полковникъ Стародубовскій“ (на български: Михаил Миклашевски – на Запорижката войска на Негово Царско Пресветло Величество полковник Стародубски).^[180]^[181]^[177]

Освен това, същият герб, но без букви около щита, е изобразен и върху Полската порта на централния площад „Независимост“ в украинската столица Киев.^[180] По погрешка при реконструкцията на портата гербът е изобразен в светлосиньо вместо червено поле.^[180]

Спасо-преображенската трапезарна църква на Видубицкия манастир с герба на Миклашевски над входната врата
Гербът на Миклашевски над входната врата на Спасо-преображенската трапезарна църква на Видубицкия манастир
Компютърна графика на герба над входната врата на Спасо-преображенската трапезарна църква
Полската порта в Киев с герба на Миклашевски
Полската порта в Киев с герба на Миклашевски (погрешно изобразен в светлосиньо)

Алтернативен герб 4[редактиране | редактиране на кода]

Съществуват множество други портрети на полковник Михаил Андреевич Миклашевски, които всъщност са по-късни копия на портрета за Видубицкия манастир, но те съдържат важна разлика от оригиналния портрет, а именно, че те всички показват различни гербове.^[177]

Първото копие, което днес е изгубено, но за което можем да съдим от публикацията „Малоруски родословник“^[68], в която то е било публикувано, показва разсечен щит: в първата част е поместен гербът „Остоя“, само че в лазурно поле, а не в традиционното червено поле; във втората част: в сребърно поле е разновидност на герба „Сушински“. Щитът е увенчан с шлем с корона и три щраусови пера като нашлемник, а около него има наметка и изписани буквите Е. Ц. П. В. М. М. П. С. 3. В.,^[68]^[183] т. е. „Его Царскаго Пресвѣтлаго Величества Михайло Миклашевскій полковникъ Стародубовскій Войска Запорожскаго“ (на български: Михаил Миклашевски, Стародубски полковник на Запорожката войската на Негово Царско Пресветло Величество).^[179] Изображението е черно-бяло, но за цветовете може да се съди от сходен блазон в „Малоруски гербовник“.^[184]

Този герб е пресъздаден като цветна леха в градината пред господарската къща на рода Миклашевски в тяхното имение в село Биленке, както показва една фотография от него време.^[185]

Копие на портрета от Видубицкия манастир с порменен герб
Компютърна графика
Градината пред господарската къща на Миклашевски в имението им в Биленке (фотография от преди 1917 г.)

Алтернативен герб 5[редактиране | редактиране на кода]

Почти същият герб, само че допълнително с лъвове като щитодръжатели и с пет вместо три щраусови пера като нашлемник, се блазонира в „Малоруски гербовник“ от 1914 г. по следния начин:^[184]^[177]

„

Щитът е разсечен: в първото, светлосиньо поле, има сочещ надолу меч, съпровождан от двете си страни от два златни полумесеца, които са обърнати с гърбовете си един срещу друг („Остоя“), във второто, сребърно [поле], има обърната надолу подкова, съпровождана отвътре от две стрели, пресечени като Андреевски кръст („Сушински“). Нашлемник: пет щраусови пера. Щитодръжатели: два лъва.

“

Освен това липсват буквите околко герба.

Този герб се среща върху друг портрет на полковник Михаил Андреевич Миклашевски от Стародубския полк, съхраняван също във Видубицкия манастир в Киев.^[183]

Герб върху портрет на Михаил Андреевич Миклашевски от Стародубския полк, съхраняван във Видубицкия манастир в Киев

Алтернативен герб 6[редактиране | редактиране на кода]

Друг герб, използван от рода Миклашевски, се намира на фасадата на господарската им къща в Москва, зидана през 1898 г.^[69] Гербът е подобен на Алтернаривен герб 5, но има разлики. Той представлява разсечен щит – дясното поле е алено (червено) на цвят и в него има една обърната надолу подкова, съпровождана отвътре от две стрели, пресечени като Андреевски кръст („Сушински“); а лявото поле е лазурно (светлосиньо) и в него има сочещ надолу меч, съпровождан от лявата си страна от златен полумесец, обърнат с гърба си към меча (вариант на „Остоя“). Нашлемник: пет щраусови пера. Щитодръжатели: отдясно: традиционно облечен украински казашки полковник с ботуши, шалвари, жупан, контуш, украинска казашка шапка (йолом) с висулка (шлик), който държи хоризонтално копие в църцете си; щитодръжателят отляво: лъв с изплезен език, гледащ на ляво. Под щита има девиз на латински език: „IN DEO SPES MEA“ (на български: „В Бога е моята надежда“) и инициалите на тогавашния собственик на къщата „АМ“ – Андрей Миклашевски.^[69]

Гербът е запазен и до днес на фасадата на сградата.^[69]

Къщата на Миклашевски в Москва, построена през 1812 г. Първоначално е била собственост на графовете Гудовичи, но през ок. 1890 г. е закупена от Андрей Михайлович Миклашевски
Родовият герб на рода Миклашевски с девиз на латински език „IN DEO SPES MEA“ („В Бога е моята надежда“)
Родовият герб на рода Миклашевски с девиз на латински език „IN DEO SPES MEA“ („В Бога е моята надежда“)

Алтернативен герб 7[редактиране | редактиране на кода]

Друг герб, използван от рода Миклашевски, е изобразен върху сватбена порцеланова посуда, произведена във Волокитинската порцеланова мануфактура на Андрей Миклашевски.^[186] Върху сватбарска чиния е изобразен брачен герб от сватбата на Андрей Михайлович Миклашевски и графиня Даря Александровна Олсуфева^{(на руски език)} през около 1838 г. Брачният гербът съдържа поставени един до друг самобитните гербове на родовете Миклашевски и Олсуфови. В хералдическо дясно е разположен гербът на съпруга – Андрей Миклашевски.

Гербът е подобен на Алтернаривен герб 6, но има разлики. Той представлява разсечен щит – дясното поле е алено (червено) на цвят и в него има една обърната надолу подкова, съпровождана отвътре от две стрели, пресечени като Андреевски кръст („Сушински“); а лявото поле е лазурно (светлосиньо) и в него има сочещ надолу меч, съпровождан от двете си страни от по един златен полумесец, обърнати с гърбовете си към меча („Остоя“). Нашлемник: пет щраусови пера. Щитодръжатели: отдясно: традиционно облечен украински казашки полковник с ботуши, сини шалвари, син жупан, червен контуш, украинска казашка шапка (йолом) с висулка (шлик), който държи полковническите инсигнии на властта – вдигната сабя в дясната ръка и златист боздуган в лявата; щитодръжателят отляво: лъв с изплезен език, гледащ на ляво. Под щита има девиз на латински език: „IN DEO SPES MEA“ (на български: „В Бога е моята надежда“).

Съответно, разликата спрямо Алтернативен герб 6 се състои в това, че казакът-щитодържател държи полковите инсигнии на властта – сабя и боздуган, а не копие. Освен това, в лявото поле има два полумесеца, а не един.

Брачен герб на Андрей Михайлович Миклашевски и графиня Даря Александровна Олсуфева – съчетание на своеобразни версии на гербовете на двата рода, около 1838 г.

Алтернативен герб 8[редактиране | редактиране на кода]

Друг герб на представител на рода Миклашевски представлява две надолу сочещи стрели, пресечени като Андреевския кръст, съпровождани отдолу от подкова; нашлемникът: три щраусови пера.^[183]^[67]^[53] Около щита са изписани буквите: М. М. П. В. И. Ц. П. В. 3. С., т. е. „Михайло Миклашевскій, полковникъ войска ихъ царскаго пресвѣтлаго величества Запорожскаго Стародубовскій“ (на български: Михаил Миклашевски, Стародубски полковник от Запорожката войската на тяхното царско пресветло величество).^[183]^[67]^[53] Особено за щита е, че той е изобразен в испанска форма, а не в полска форма или използваната традиционно в Руската империя английска форма.

Tози герб е изобразен върху печат на Михаил Андреевич Миклашевски от 1694 г.^[183]^[67]^[53]

Печат на Михаил А. Миклашевски от 1694 г.
Компютърна графика

Алтернативен герб 9[редактиране | редактиране на кода]

Друг герб е изобразен върху печат на Михаил Андреевич Миклашевски от 1701 г., който е сходен с печата му от 1694 г., но съдържа няколко разлики. Новият печат изобразява две надолу сочещи стрели, пресечени като Андреевския кръст, съпровождани отдолу от подкова, а нашлемникът са три щраусови пера – до тук са приликите с печата от 1694 г.^[67] Първата разлика обаче е, че между долните две букви „З“ и „С“, намиращи се около щита, е изобразен гръцки (православен) кръст.^[67] Друга разлика е оформянето на щита в традиционно използваната в Руската империя английска форма, а не в исппанската форма, която е била на печата от 1694 г. Освен това, друга важна разлика е, че шлемът е увенчан от благородническа корона.^[67] Разлика е също така, че буквата „И“ е изобразена огледално, приличайки по този начин на латинската буква „N“.^[67]

Печат на Михаил А. Миклашевски от 1701 г.
Графично изображение

Алтернативен герб 10[редактиране | редактиране на кода]

Друг герб на представител на рода Миклашевски, който се блазонира в „Малоруски гербовник“ от 1914 г. е следният:^[183]^[177]

„

Щитът: в светлосиньо поле има преобърната подкова, съпровождана отвътре от две стрели, пресечени като Андреевски кръст („Сушински“).

“

Този герб се среща върху портрет на Андрей Михайлович Миклашевски (бончуков другар от 1741 г.), както и върху негов печат от времето, когато той е временно изпълняващ длъжността стародубски полковник (1730 г.).^[183] Гербът върху печата допълнително съдържа и инициалите „А. М. М.“ около щита, т. е. „Андрей Михайлович Миклашевски“.^[183]

Герб на Андрей Михайлович Миклашевски

Алтернативен герб 11[редактиране | редактиране на кода]

Друг герб е използван от Иван Михайлович Миклашевски (1700–1740 г.) – син на Стародубския полковник Михаил Андреевич Миклашевски, като гербът е изобразен на печат от 1785 г.^[67] Гербът представлява: върху овален щит – две надолу сочещи стрели, пресечени като Андреевския кръст, съпровождани отдолу от подкова (разновидност на традиционния герб „Сушински“); нашлемникът са три щраусови пера. Има наметка. Цветовете на герба не са известни. Запазен е само отпечатък от печата, публикуван в черно-бяло в книга.^[67] Особеното на този герб е, че щитът е с овална форма, и че от двете страни на нашлемника и под щита са изобразени последователно латинските буквите „I“, „M“ и „M“ – инициалите на Иван Михайлович Миклашевски.

Печат на Иван Михайлович Миклашевски (1700–1740 г.) – син на Михаил Андреевич Миклашевски (полковник на Стародубския полк), печат от 1739 г.

Алтернативен герб 12[редактиране | редактиране на кода]

Друг герб е използван от Михаил Андреевич Миклашевски (1725–1801 г.) – внук на Стародубския полковник Михаил Андреевич Миклашевски, като гербът е изобразен на печат от 1766 г.^[67] Гербът представлява: върху овален щит – две надолу сочещи стрели, пресечени като Андреевския кръст, съпровождани отдолу от подкова (разновидност на традиционния герб „Сушински“). Щитът е увенчан с обикновен благороднически шлем и с благородническа корона. Няма нашлемник. Има наметка. Цветовете на герба не са известни. Запазен е само отпечатък от печата, публикуван в черно-бяло в книга.^[67] Особеното на този герб е, че щитът е с овална форма, и че от двете страни на шлема са изобразени буквите „М“ и „М“ – инициалите на Михаил Миклашевски.

Печат на Михаил Андреевич Миклашевски (1725-1801 г.) – внук на Михаил Андреевич Миклашевски (полковник на Стародубския полк), печат от 1766 г.

Алтернативен герб 13[редактиране | редактиране на кода]

Друг герб е използван от Иван Степанович Миклашевски (? – 1785 г.) – внук на Стародубския полковник Михаил Андреевич Миклашевски, като гербът е изобразен на печат от 1739 г.^[67] Гербът представлява: Върху овален щит са изобразени два златни полумесеца, обърнати с рогата си към страните на щита, а между тях се вижда меч, сочещ с острия си връх надолу (традиционен герб „Остоя“). Щитът е увенчан с обикновен благороднически шлем и пет щраусови пера; има наметката. Цветовете на герба не са известни. Запазен е само отпечатък от печата, публикуван в черно-бяло в книга.^[67] Особеното на този герб е, че щитът е с овална форма, че липсва корона над щлема, и че от двете страни на нашлемника (перата) са изобразени латинските буквите „I“ и „M“ – инициалите на Иван Миклашевски.

Печат на Иван Степанович Миклашевски (? – 1785 г.) – внук на Михаил Андреевич Миклашевски (полковник от Стародубския полк), печат от 1785 г.

Владения[редактиране | редактиране на кода]

В историческите извори се спомнават множество имения, вотчини, села, слободи и други видове населени места, които през отделни периоди от време са принадлежали като феодална, рангово-длъжностна или частна собственост на представители на рода Миклашевски.

Почти без изключения, населените места и крепостните селяни са придобити още по времето на Казашкото хетманство, а след неговото анектиране от Руската империя през 1764 ч., хетманските универсали (укази) са припознати/потвърдени от руските царе (по-късно императори), така че, благородниците, включително рода Миклашевски, запазват имуществото и привилегиите си.^[46]^[187]^[188]^[189]^[190]

Техни главни резидентни места са имението им в село Понуровка (в днешна Русия), имението им в село Волокитине (в днешна Украйна) и имението им в село Биленке (в днешна Украйна).


Владения на рода Миклашевски
Населено място	Владение от (година) – до краха на Руската империя през 1917 г. (ако не е указано друго)	Страна днес
с. Азаровка	от преди 1785 г.^[191] до ок. 1850 г.^[192]	Русия
с. Бели Колодез	от около 1700 до 1706 г.^[170] и после от 27 ноември 1719 г. съгласно хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски^[193]^[170] (в други източници двусмислено се посочва от 1710 г.)^[194]^[195]^[196]	Русия
х. Березьовка	от 10.08.1704 г. с хетмански универсал на хетман Иван Мазепа.^[197]^[198] Собственост най-късно до 1831 г.^[198]	Русия
с. Биленке	от 1802 г.^[199]^[200]^[201]^[202]^[203] (някои източници твърдят за наличието на документи от 1780 г. и 1783 г., че селото още тогава принадлежало на Миклашевски, но копия от документите не са показани)^[204]	Украйна
с. Буда-Понуровска	заселено от Миклашевски около 1696 г.,^[68]^[205]^[206]^[207]^[208] няма официален хетмански универсал или царски дарствени грамоти, тъй като се води част от землището на с. Понуровка.^[207]	Русия
х. Верхний Млинок на река Титва, край Нижнее	заселен от Миклашевски около 1690 г.^[68]^[194]^[209]	Русия
с. Волокитине	от 31.08.1688 г. съгласно хетмански универсал на хетман Иван Мазепа,^[50]^[210]^[211]^[212]^[213]^[214] (или 1679 г.),^[215] потвърдителна царска дарствена грамота от цар Иван Алексеевич, цар Петър Алексеевич и царевня София Алексеевна от 15.03.1689 г.,^[56]^[213] потвърдителен хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 16.12.1710 г.,^[216] потвърдителен хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 06.04.1722 г.^[217]	Украйна
с. Воргол	от 19.06.1693 г.,^[213]^[218]^[219] потвърдено с царска дарствена грамота на Петър I от 19.04.1696 г.^[219]^{[Бележка 3]} – до ок. 1850 г.^[220]	Украйна
с. Демянки	от 10.08.1704 г. съгласно хетмански универсал на хетман Иван Мазепа,^[221]^[222]^[223] потвърдено с хетмански универсал на хетман Даниил Апостол от 13.01.1729 г.^[224]^[225]	Русия
х. Десятуха	от 15.09.1706 г. с хетмански универсал на хетман Иван Мазепа.^[197]^[226]^[222] Собственост до около 1861 г.^[227]	Русия
с. Дивовка	заселено от Миклашевски през 1699 г. въз основа на хетмански универсал на хетман Иван Мазепа^[223]^[228]^[209]	Русия
сл. Дорошивка	от 15.03.1689 г. съгласно царска дарствена грамота от цар Иван Алексеевич, цар Петър Алексеевич и царевня София Алексеевна^[229] и потвърдителен хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 06.04.1722 г.^[217]	Украйна
с. Зазирки	от 12.12.1671 г. съгласно хетмански универсал на хетман Демян Многогрешни,^[41]^[38]^[50]^[44]^[230] потвърдителни хетмански универсал от хетман Иван Самойлович от 04.07.1672 г.^[231] и 06.12.1677 г.,^[232] потвърдителен хетмански универсал от хетман Иван Мазепа от 07.08.1678 г.,^[233] потвърдителна царска дарствена грамота от цар Иван Алексеевич, цар Петър Алексеевич и царевня София Алексеевна от 15.03.1689 г.,^[56]^[213] потвърдителен хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 16.12.1710 г.^[216]	Украйна
м. Истровка	заселена от Миклашевски около 1690 г.,^[223]^[234] официално владение въз основа на хетмански универсал от 14.12.1710 г.^[235]^[236]^[196]	Русия
с. Калашинивка	от около 1690 г.^[48]^[237]^[234]^[50]	Украйна
с. Камянка	от 21.05.1691 г. съгласно хетмански универсал на хетман Иван Мазепа,^[213]^[218]^[213] потвърдено с царска дарствена грамота на Петър I от 19.04.1696 г.^[219]^[223]^{[Бележка 3]} и презаверено с хетмански универсал от 10.08.1704 г.^[187]^[222]^[221] – до 1708 г.^[238]	Украйна
с. Картушин	от 10.08.1704 г. съгласно хетмански универсал на хетман Иван Мазепа^[222]^[221]^[223]^[187] – до 1706 г.^[239]	Русия
с. Кочерги	от 1687 г.,^[240]^[50]^[212]^[213]^[214]^[241] потвърдителна царска дарствена грамота от цар Иван Алексеевич, цар Петър Алексеевич и царевня София Алексеевна от 15.03.1689 г.,^[56]^[213] потвърдителен хетмански универсал на хетман Иван Скоропадски от 16.12.1710 г.^[216]	Украйна
с. Кубареве	заселено от Миклашевски около 1690 г.^[48]^[50]^[234]	Украйна
с. Кулаги	владяно от Михаил Андреевич Миклашевски като служебно (рангово) владение по време неговото полковничество на Стародубския полк (1689–1705 г.) и след това по време на полковничеството на сина му Андрей Михайлович Миклашевски (10.11.1729 г. – октомври 1730 г.).^[242]	Русия
с. Левенка	от около 1690 г.^[223]^[243] – до 1699 г.^[244]^[243] и отново от 1706 г. до 1719 г.^[245]	Русия
с. Нижнее	от 21.05.1691 г. съгласно хетмански универсал на хетман Иван Мазепа,^[246]^[218]^[213] потвърдено с царска дарствена грамота на Петър I от 19.04.1696 г.,^[219]^{[Бележка 3]} повторенен универсал на хетман Иван Мазепа от 10.08.1704 г.^[222]^[187]	Русия
сл. Новоселки (Гутка на Миклашевски; днес – Гута)	от 07.08.1678 г. съгласно хетмански универсал от хетман Иван Мазепа,^[233] потвърдителни хетмански универсали от 1688 и 1689 г.,^[247] потвърдителна царска дарствена грамота от цар Иван Алексеевич, цар Петър Алексеевич и царевня София Алексеевна от 15.03.1689 г.^[56]^[213] Новоселки изчезва от географските карти още преди 1779 г.;^[248] тя се е намирала по течението на река Есман и река Усок в Глуховски уезд, близо до Волокитине, Кочерги и Зазирки.^[249]^[56]^[213]^[247] Историци считат, че тя просто е била преименувана на Гутка (а по-късно на Гута) – село, което се среща на картите на това място и до днес, и което е принадлежало на Миклашевски, и в него е имало стъкларска фабрика.^[248] Самото име „Гутка“ в превод означава „стъкларска фабрика“, а за да се разграничи от други селища със същото име, то Гутка в официални документи се изписва с определение в скоби „(на Миклашевски)“.^[250]	Украйна
с. Палиевка	заселено от Миклашевски около 1690 г.^[48]^[50]^[251] до 1710 г.^[194]^[252]	Украйна
с. Понуровка	от 15.11.1693 г. съгласно хетмански универсал на хетман Иван Мазепа,^[188]^[218]^[253]^[254]^[255] потвърдено с царска дарствена грамота на Петър I от 19.04.1696 г.,^[219]^[254]^{[Бележка 3]} повторенен хетмански универсал на хетман Иван Мазепа от 10.08.1704 г.,^[222]^[187] потвърдено отново с хетмански универсал на Иван Скоропадски от 14.12.1710.^[256]^[257]	Русия
сл. Приваловка	заселена от Миклашевски,^[223]^[258] официално владение въз основа на хетмански универсал на хетман Иван Мазепа от 10.08.1704 г.,^[187]^[221]^[259] потвърдено с хетмански универсал на хетман Даниил Апостол от 13.01.1729 г.^[260]	Русия
с. Рюхов	от 10.08.1704 г.^[261] и потвърдителни хетмански универсал от 15.09.1706 г.^[262]^[234] и 13.01.1729 г.^[260]	Русия
с. Солова	от 1690 г.^[223]^[263] – до 1706 г.^[264]^[263]	Русия
м. Субовичи	владяна от Михаил Андреевич Миклашевски като служебно (рангово) владение по време неговото полковничество на Стародубския полк (1689–1705 г.) и след това по време на полковничеството на сина му Андрей Михайлович Миклашевски (10.11.1729 г. – октомври 1730 г.).^[242]	Русия
м. Яблонка	заселена около 1700 г. от Михаил Андреевич Миклашевски.^[265]^[266]	Русия

Освен тия населени места, Миклашевски са притежавали и другаде отделни парцели земя, гори, сенокосни ниви, житни полета, вятърни мелници, воденици, жилищни сгради, крепостни селяни (роби) и пр.^[267]^[268]^[40]^[197]

Резиденции[редактиране | редактиране на кода]

Имение в село Понуровка[редактиране | редактиране на кода]

Основна страница: Имение в Понуровка

Първата резиденция на рода Миклашевски е тяхното потомствено имение в село Понуровка (днес в Брянска област на Русия).

Господарският дом на имението (дворецът) е построен през 1804 г. от Павел Иванович Миклашевский^[58] – внук на Стародубския полковник Михаил Андреевич Миклашевски.^[59]^[188]

Имението на рода Миклашевски в село Понуровка – втората сграда от ляво на дясно е господарският дом, а в крайно дясно – църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ и отделностоящата камбанария

На 15 октомври 1815 г. граф Николай Петрович Румянцев (канцлер на Руската империя) пише в свое писмо до сенатора Михаил Павлович Миклашевски:^[269]

„

„Аз самият съжалявам, че не заварих Ваше Превъзходителство в красивото село на Ваше Превъзходителство, и което, ако позволите така да се изразя, нямам право да наричам колибарско. Даже в чужди държави, където хората са свикнали повече, от колкото у нас, на хубави здания и да украсяват градските си имения с правилна архитектура – малко такива има, каквото е вашето.

Съблазнен съм от домът, а също ме зарадва и изградената от вас фабрика; Вашето имение, разбира се, е едно от най-добрите в страната; който обича отечеството си и види, как сте се устроили, е длъжен да отбележи с удоволствие, че, когато Вие благоволите да му служите отлично, като сенатор, то ще се грижите освен това и за неговото благосъстояние като помешчик...“

“

Архитектът на господарската къща в имението е неизвестен. Широкоразпространеното предположение, че къщата е проектирана от венецианския архитект Джакомо Кваренги – любимец на императрица Екатерина II и деен архитект в Санкт Петербург, Царско село и Москва – е (косвено) опровергано.^[270] Това предположение е подхранвано от факта, че къщата е построен във венециански стил и неговият портик, пропорциите на колоните, техните стройни силуети, скромността на декорацията на стените (отсъстват наличници на прозорците), размерът на прозорците и изразителността на акантовите капители са почти едно към едно прекопирани от плана на вилата на граф Валмарана в Лисиера (близо до Виченца в Северна Италия), проектирана от Андреа Паладио, чийто ученик е бил именно Джакомо Кваренги, който по него време твори в Русия.^[270]

Докато вилата „Валмарана“ днес е част от Списъка на световното наследство на ЮНЕСКО,^[271] то господарският дом на рода Миклашевски в Понуровка е разрушен по време на Октомврийската революция.^[272] Двете сгради са имали много общо помежду си. И в едната, и в другата сграда във фасадата има ниша, от която леко изпъква един портик с шест коринтски колони.^[270]^[273] От нишата се влиза директно в продълговата стая.^[270] Отляво има тясно стълбище към антресол, а отдясно са помещения за служители.^[270] Направо е обширна квадратна зала с два реда прозорци един над друг, която заема сърцевината на сградата; залата е засводена с подобие на огледален свод,^{[Бележка 4]} изрисуван с живопис; в края на залата отляво и отдясно са входовете към продълговатите стаи.^[270] Казано накратко разпределението на стаите, дори техните пропорции и брой, съвпадат съвършено.^[270]

Цялото имение има античен вид, почти като „фрагмент“ от древна Елада.^[274]

Имението е разрушено почти изцяло през комунистическия режим в Руската съветска федеративна социалистическа република.^[275]^[276]

Пътят до господарския дом[редактиране | редактиране на кода]

Имението е разположено на левия бряг на река Рьовна, която образувала изкуствено езерце.^[273] Описание от 1914 г. гласи:^[277]

„

Минава се покрай окаяно руско село с широки улици, мизерни колиби, кладенци с геранила^{[Бележка 5]} и локви вода край тях, с увиснали върби, със зеленчукови градини, конопени храсталаци и плевници – изведнъж в далечината виждаш една белееща колонада, две крила по страните ѝ, параклис и църква – комплекс от постройки, отражаващи се в спокойната вода на езерце, обрасло с бурени и „татарски билки“.

“

През гирляндите от плачещи върби се вижда целият бял и строен ансамбъл от сгради.^[274]

Интериор на господарския дом[редактиране | редактиране на кода]

След като се премине през обширно високо преддверие се стига до парадната Голяма зала.^[277] Залата е изрисувана с живопсни фрески, изобразяващи небето, което се вижда през отворената балюстрада.^[277] От високия таван, изрисуван с орнаменти, се спуска огромен полилей.^[277] Стените на залата са разчленени от колони в йонийски стил, носещи върху себе си арки на полукръгли венециански прозорци.^[277] Фризът е украсен с розети и меандри (в златист цвят върху пурпурно поле).^[277] Прелестните профили на корниза разделят стените на две части; горната част е декорирана с фини живописни пана с изгледи, разкриващи се от аркадната страна на сградата.^[277] Друг богат корниз увенчава стените на залата, а над него се намира огледален свод^{[Бележка 4]} с широки клетки.^[277] Клетките са изрисувани с живопис, изобразяваща раковини, обкражени от лаврови листа.^[277] Във фриза на увенчаващия корниз има орнаменти от живопис, изобразяващ фестони, преплетени с панделки.^[277]

Сред предметите намиращи се в парадната зала, освен портрета на сенатора Михаил Павлович Миклашевски, могат да се споменат също портретът на император Александър I Блажени и неговата съпруга – императрица Елисавета Алексеевна – малки, но хубави портрети на императорската двойка, подарени на господаря на имението като спомен за посещението на императора в дома; присъства също така портрет на император Петър I и други.^[278] Залата е украсена и с много други портрети на роднини от рода Красно-Милашевичи, рода Бакурински, кактко и портрет на канцлера на Руската империя – граф и светлейши княз Александър Андреевич Безбородко, чиято племенница е била взета за жена от Михаил Павлович Миклашевски.^[278]

Към старинната мебел спадат кристални жирандоли във фина изработка: дрвчета, гирлянди и цели фонтани от различни кристали, с прекрасни вложки от цветно стъкло.^[278] Има и часовници – едните големи в английски стил, другите още по-интересни – монтирани върху бели мраморни колони, под формата на ротонда.^[278] Цялата къща е била буквално препълнена с прелестни бронзови, кристални и други предмети на изкуството, свидетелстват източници.^[278] Много от предметите са изработени от порцелан.^[278] Порцеланът е концентриран в трапезарията, където по стените са изложени само най-добрите порцеланови чинийни изделия от Порцелановия завод на рода Миклашевски, намиращ се в тяхното Волокитинско имение.^[278]

В гостната стая се намират чудесни чашки, канички, флакони, вазички, фигурки и други предмети, изпълващи витрините, етажерките и украсяващи ъглите на стаята.^[278] Освен това, в гостната има още два-три интересни портрета и един особено красив огромен полилей в стил на френския крал Луи XVI със сърцевина от зелено стъкло.^[278]

Вляво от гостната се намира спалнята, в която има една интересно декорирана ниша с колонада в йонийски стил (подобна на тая в древногръцкия храм „Ерехтейон“ в Атинския акропол), където висят картини на чудесни гледки от Италия и много копия на картини на най-добрите италиански майстори.^[278] Налични са също един часовник в стил английски ампир, старинен шкаф и жирандоли.^[278]

На горния етаж, изкачвайки се по тясно стълбище със старинни балюстри в антресола, се попада в „царството на уюта“.^[278] И тук, както и в онези пищни парадни стаи, има много старинни предмети – мебели от най-различна дървесина, портрети и картини в удивителни рамки, които буквално висят по всички стени; а чекмеджетата на шифониерите са напълнени със стари гравюри, литографии и картини от френско списание „Моден монитор“ („Moniteur de la Mode“) и от други списания от първата половина на XIX век.^[278] В шкафовете се съхраняват старинни дрехи, платове, шалове, дантели, бродерии – гардеробът от първата половина на XIX век.^[278]

Настолен часовник в средата с два жирандола в страните
Настолен часовник в средата с два жирандола в страните
Настолен часовник в средата с по един жирандол и една ваза в страните
Декоративно дравче от кристали
Полюлей в Гостната стая

Екстериор на господарския дом[редактиране | редактиране на кода]

Пред къщата е разположена кръгла цветна леха, заобиколена от пясъчни пътечки и изкусно подстригани дървета, украсяващи входа към къщата.^[277]^[273] Предната фасада на зданието разполага с колонада от шест коринтски колони и портик,^[270]^[273] както и с висока рампа с широко и полегато външно стълбище.^[277]

Встрани на централния тракт на къщата има две крила, леко издадени напред. Покрай страничните фасади на сградата минават две надлъжни алеи, като една от тях отвежда до църквата „Рождество на Пресвета Богородица“.^[273]

Задната страна на къщата разполага с приземна тераса от тип веранда, която е отворена към парково-градинска площ. Терасата е сравнително късно допълнение към къщата и не съответства на нейния стил, нито на духа на епохата, но придавала уют и прохладната сянка благодарение на решетъчния ѝ навес с лозови насаждения и шезлонзите под него.^[274] Съвременник пише: „толкова е приятно да се изтегнеш на шезлонга и да задремеш, слушайки шума на стария парк, да вдишваш аромата на липите, да се наслаждаваш на сладостта на селския живот, да вкусваш всичките дарове на полята, овощните градини, оранжериите и имението“.^[274]

Парк[редактиране | редактиране на кода]

Откъм задна страна на къщата има обширна кръгла парково-градинска площ, в центъра на която има цветна градина, а около нея – тревна площ, оградена от кръг широко разклонени дървета.^[274]^[273] По-нататък в парка зад къщата се намират оранжерии, в които се вият лозови насаждения, жълтеят кайсии и доозряват праскови.^[274] Зад оранжериите има тесни, уютни алеи и различни „любими“ места: тук са „Алеята на любовта“, „Зелената пещера“ (изкуствена),„Пещерата на въздишките“ (изкуствена) и т. н.^[274] Съвременник пише: „Връщайки се в къщата, седейки до прозореца на мецанина, човек може да се отдаде на мисли за всички богатства, разпръснати из равнините и горите на Русия“.^[274]

Освен това, в парка се намира и малко езерце с остров в него.^[273]

Цялата площ на парка надхвърляла 30 хектара.^[273]

В днешно време от парка не е останало много. Запазели са се овощните дръвчета и част от зрителните оси, както се вижда на любителски видео-репортаж от 18.11.2016 г. (тук).^[276] А езерцето днес се е превърнало в блато.^[273]

Имението на рода Миклашевски в село Понуровка – втората сграда от ляво на дясно е господарският дом, а в крайно дясно – църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ и отделностоящата камбанария.
Църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ през 2008 г. Вляво на снимката зад дърветата се вижда оцелялата пристройка към имението.
Църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ през 2014 г. Вляво на снимката зад дърветата се вижда оцелялата пристройка към имението.
Съвременен вид на изкуственото езерце пред имението, 2021 г.

Библиоетка[редактиране | редактиране на кода]

Вляво от господарския дом, насред парка, край езерцето, се намира очарователен класически дървен параклис (построен 1831 г. в стил ампир), който по-късно бил преустроен като павилион (тип ротонда с колони), в който се помещавала библиотека, пълна с книги от началото на XIX век (около 3000 тома) с прекрасни подвързии: „Les Ruines de Palmyre" (на френски: Руините на Палмира) от 1753 г.; „Lettres sur l'Italie“ (на френски: Писма за Италия) от 1785 г.; „Une édition magnifique de Racine, Corneille, Voltaire“ (на френски: Едно великолепно издание на Расин, Корней, Волтер) от 1792 г.; „Traité élémentaire de la peinture“ (на френски: Основен трактат за живописта) на Леонардо да Винчи от 1803 г., „Les oeuvres de Palladio“ (на френски: Пълни произведения на Паладио) от 1675 г.; „Les Metamorphoses d'ovide“ (на френски: Метаморфозите на Овидий) от 1767 г.; и много други, предимно френски, „покровители на интелекта и вкуса от миналото“.^[274]

Църкви към имението[редактиране | редактиране на кода]

Към имението принадлежат две църкви.

Църква „Св. Троица“ („Св. Александър Невски“)[редактиране | редактиране на кода]

В труда „Историко-статистическо описание на Черниговска епархия“ от 1873 г. се посочва, че църквата „Св. Троица“ е основана през 1678 г. и първоначално е била издигната в друга част на село Понуровка.^[279] През 1745 г. той е обновен, а през 1831 г. е преместен по волята на сенатор и губернатор Михаил Павлович Миклашевски край гроба на най-големия му син Александър насред гробищния парк в селото и църквата е преименувана на „Св. Александър Невски“.^[280]^[281] В криптата на параклисът по-късно е погребан и самият Михаил Павлович Миклашевски.^[282]

По време на комунизма в Руската съветска федеративна социалистиеска република, параклисът e изоставен и постепенно се руши. Той е построен изцяло от дърво и е запазен до днес, но се намира в крайно окаяно състояние,^[273] малко преди да рухне, както се вижда на любителско видео от 2020 г. (тук).^[283]

Гробищния парк с останките на полуразрушения дървен параклис „Св. Александър Невски“, 2021 г.
Гробищния парк с останките на полуразрушения дървен параклис „Св. Александър Невски“, 2021 г.
Полуразрушения дървен параклис „Св. Александър Невски“, 2021 г.

Паметник на Михаил Павлович Миклашевски, 2021 г.

В непосредствена близост до параклиса, под чиито руини се намират гробовете на някои членове на рода Миклашевски, през 2021 г. е създаден паметник на Михаил Павлович Миклашевски по инициатива на директорката на Стародубския краеведчески музей и с финансовата поддръжка на Стародубската общинска окръжна администрация.^[284] Михаил Павлович Миклашевски е прекарал дълга част от живота си в селото – там е създал фабрика за сукно, фабрика за преработка на цвеклова захар, църква, фелдшерски център, поща и спестовна каса.^[285] Критици се възмущават, че вместо да се възстанови параклиса и да се намерят и укрепят самите гробове на рода Миклашевски, които са затрупани някъде под руините на параклиса, се изгражда просто паметник.^[284]

Църква „Рождество на Пресвета Богородица“[редактиране | редактиране на кода]

В непосредствена близост има и църква – църквата „Рождество на Пресвета Богородица“, която също е оцеляла до днес. Тя е построена през 1778 г. в стилс наришкински (московски) барок^[286] от Елена Даниловна Миклашевска.^[279]^[274]^[287] Нейните архитектурни форми са прости, детайлите са малко, но тя се сливала са параклиса и някогашната господарска къщата в един уникален архитектурен ансамбъл.^[274] В нея се е съхранявало рядко срещано евангелие от времето на Алексей Михайлович Миклашевски,^[274] както и евангелия от 1678 г, 1694 г. и 1759 г.^[279]

По времето на така нареченото Размразяване при Хрушчов, нейната камбанария била взривена.^[288] С тухлите от камбанарията решили да павират една от улиците на селото.^[288] Православните гледали с болка в сърцето на случващото се кощунство.^[288] Относно сградата на църквата не са били предприети активни действия за разрушаването ѝ, тя е била оставена нестопанисванана произвола на съдбата, разпадайки се с течение на времето.^[288] Този процес на разпад може да се проследи във времето, започвайки със снимки от 1942 г., минавайки през окаяното състояние през 1980 г. и се стигне до полуразрушеното вече състояние с голи стени през 2008 г.

След перестройката и падането на комунистическия режим, запазените стени на църквата дават възможност да се започнат реставрационни работи, които са поискани от жителите на село Понуровка и околността.^[288] Инициативата е подкрепена през 2005 г. районната администрация.^[288] Реставрацията на църквата е завършена през 2019 г., когато тя е осветена и отново става действащ храм.^[289]^[290] В църквата се връщат оригиналните стари икони на Богородица Троеручица и Иисус Христос, които, наред с няколко други, по чудо оцеляли при затварянето на църквата през комунистическия режим.^[288]

Църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ през 1942 г.
Църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ през 1942 г.
Църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ през 1942 г.
Църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ през 1958 г.
Църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ през 2008 г.
Църквата „Рождество на Пресвета Богородица“ през 2017 г. след нейната реставрация.

Съвременен вид[редактиране | редактиране на кода]

Имението като комплекс е разрушено почти изцяло през Октомврийската революция 1917 г. и последвалия комунистически режим в Руската съветска федеративна социалистическа република.

Крило за настаняване на гости; днес – медицински център на село Понуровка. 2012 г.

Господарският дом е разрушен дори съвсем изцяло още по време на революцията през 1917 г.^[275] До днешно време (2020 г.) от него е оцеляла единствено еднa пристройка (крило), в която днес се намира медицинският център на селото.^[275]^[276]

От парка са се запазили овощните дръвчета и част от зрителните оси,^[273] както се вижда на любителски видео-репортаж от 18.11.2016 г. (тук).^[276]

Параклисът „Св. Александър Невски“ е построен изцяло от дърво. Запазен е до днес, но в крайно окаяно състояние,^[273] малко преди да рухне, както се вижда на любителско видео от 2020 г. (тук).^[283]

Относно църквата „Рождество на Пресвета Богородица“, то през комунистическия режим, нейната камбанария била взривена, а основната сграда на храма е оставена нестопанисвана и се е разпадала с течение на времето. След перестройката и падането на комунистическия режим, запазените стени на църквата дават възможност да се започнат реставрационни работи, които са поискани от жителите на село Понуровка и околността.^[288] Инициативата е подкрепена през 2005 г. районната администрация.^[288] Реставрацията на църквата е завършена през 2019 г., когато тя е осветена и отново става действащ храм.^[289]^[290] В църквата се връщат оригиналните стари икони на Богородица Троеручица и Иисус Христос, които, наред с няколко други, по чудо оцеляли при затварянето на църквата през комунистическия режим.^[288]

Имение в село Волокитине[редактиране | редактиране на кода]

Основна страница: Имение във Волокитине

Втората резиденция на рода Миклашевски е тяхното имение в село Волокитине (днес в Сумска област на Украйна).

Строителна история[редактиране | редактиране на кода]

Андрей Миклашевски – създател на имението и Волокитинската порцеланова мануфактура

Фотография от 1890-те години

От 1688 г. (според други източници от 1679 г.)^[291] село Волокитине е феодална собственост (поместие) на рода Миклшавески,^[50] след като хетман Мазепа с указ го предоставя на неговия генерален есаул (съпоставимо на съвременен министър на отбраната и заместник-хетман; 1683-1686 г.) – Михаил Андреевич Миклашевски.^[292] След смъртта на Михаил А. Миклашевски през 1706 г. в Несвиж по време на Северната война, селото се наследява от неговия втори син Степан Миклашевски.^[292]^[293] Той е основателят на първото Волокитинско имение.^[292] Неговият правнук – помешчикът (феодалът) Андрей Михайлович Миклашевски (1801–1895 г.) – преустройва и разкрасява имението между 1829-1830 г., построявайки господарски дом и оформя парк към него.^[291]^[294] В началото на XX век, господарският дом и паркът се считат за един от най-добрите примери за автентично „старинно руско имение“ по отношение на „своите размери, благородническа простота, строгост, съразмерност и хармония сред всички имения в околията“.^[294] По това време, имението е принадлежало като майоратна (лична) собственост на дъщерята на Андрей М. Миклашевски – Александра Андреевна Миклашевская, която след женитбата си с граф Андрей Андреевич Олсуфев се нарича графиня Александра А. Олсуфева (виж снимка по-долу).

Общ вид[редактиране | редактиране на кода]

Волокитинското имение се разпростирало върху доста високо възвишение край мястото на сливане на двете реки Клевен и Есман.^[294] Цялото имение е било оградено с висока не по-малко от три верста ограда от местни диви камъни.^[294] Входът на имението представлявал красива готическа порта, украсена с порцеланови гербове от двете страни.^[294] Портата е запазена и до днес, но е загубила декоративните си елементи.^[291] От портата се е простирал широк път до предната фасада на господарския дом с южно изложение към долината.^[294] Отпред дома са се намирали цветни лехи, а от лявата му страна – църква.^[294] От двете страни на дома и зад него била разположена градина, чиято главна прелест била чудната перспектива, образувана от столетна широка липова алея, в чийто край се намирала грандиозна врата в строг английски готически стил с две кули и три арки.^[294] Днес вратата е запазена до голяма степен и е известна като „Златната врата“ (виж по-долу). Тя е служила като парадна врата единствено като украшение на имението.^[294] Освен това, недалеч от господарския дом Андрей Миклашевски построил и паметник на своята съпруга във вид на египетска пирамида, в чиято вътрешност била поместена мраморна статуя на жена, наведена над урна.^[294]

Входната порта към имението, на заден план – църквата в имението. Края на XIX / началото на XX век.
Входната порта – снимана от вътрешната страна на излизане на вън
Предната фасада на господарския дом на имението. Отпред стоят децата на графиня Анна Андреевна Олсуфева, родена Миклашевская, – графовете Алексей и Андрей Олсуфови.
Изглед на господарския дом отзад – откъм парка
Графиня Анна Андреевна, родена Миклашевская, и граф Андрей Андреевич Олсуфиев в имението на Миклашевски във Волокитине
Църквата към имението и английската градина пред нея
Готическата „Златната врата“ в края на парка с мраморна табела на средния фронтон с надпис: „За по-голяма слава Божия през 1875 г. построена от А. Миклашевски“

Господарски дом[редактиране | редактиране на кода]

Господарският дом е бил построен през 1830-те години като дървена едноетажна сграда построена в стил ампир.^[291]^[294]

Външен вид[редактиране | редактиране на кода]

Предната фасада е устроена с портик, фронтон и шест колони с разкошни коринтски щукатурни капители.^[294] Колонадата е стояла перпендикулярно на балкона на мецанина, ограден с красива чугунена решетка.^[294] Стените на предната фасада са били съвършено гладки с прости корнизи с удебелени бели рамки на прозорците и черни водоотводни тръби, както е било обичайно за старинните постройки.^[294] Отстрани на предната фасада е бил главният вход на дома. Пред сградата е бил разположен градински партер с цветни лехи, а днес на тяхно място се намира паметник на загиналите във Втората световна война.^[291]

Задната фасада на дома е типичен образец за господарски дом в стил ампир.^[294] Нейната средната част е леко издадена напред и е снабдена на горния етаж с балкон, излизащ от полукръгла арка, а на върха е украсена с фронтон с дърворезба на гербове.^[294] На долния етаж тя е снабдена с открита, полукръгла тераса, украсена с оранжерийни растения, а от там се разкривала гледка към тревна площ, осеяна с дървета недалеч от къщата, сред които се набивал на око огромен вековен кестен, чиите причудливи клони допирали земята. На покрива на къщата имало кръгла площадка оградена с решетка, на която бил разположен флагщок за окачване на знаме.^[294]

Предната фасада на господарския дом на имението. Отпред стоят децата на графиня Анна Андреевна Олсуфева, родена Миклашевская, – графовете Алексей и Андрей Олсуфови.
Изглед на господарския дом отзад – откъм парка
Изглед на господарския дом отзад – откъм парка
Графиня Анна Андреевна, родена Миклашевска, и граф Андрей Андреевич Олсуфиев в имението на Миклашевски във Волокитине

Вътрешен вид[редактиране | редактиране на кода]

По широко каменно стълбище се влиза във висок просторен вестибюл (фоае), в което вляво има врата към жилищния тракт, отпред пък има вито сълбище към мецанин, а вдясно се отива към парадната зала (представителния тракт), чието преддверие е служило като т. нар. официантска стая за прислугата, в която са се помещавали шкафове със сребърни прибори, порцелананова посуда, кристални съдове, сред които и старинни чаши за вино с руски императорски вензели и чаши от бохемско стъкло.^[294]

Парадната зала за гости се разпростирала по цялата ширина на сградата и е била най-красивото помещение в нея.^[295] Особено впечатление е правела порцелановата камина, изработена във Волокитинската порцеланова мануфактура, собственост на Миклашевски.^[294] Тя е била украсена с полукръгли, жълти колони, имитиращи мрамор, с изящни позлатени йонийски капители.^[295] Тук, както и в другите парадни (представителни) стаи на къщата, фризовете и корнизите по тавана са много красиво изрисувани от различни знаменити местни художници, работещи в порцелановата мануфактура.^[295] Щукатурата на корниза е била скромна, но изящна.^[295] На една от стените на залата е окачен щит с церемониален боздуган и оръжия на стародубския полковник Михаил Миклашевски (родоначалник на рода Миклашевски) и негов портрет в цял ръст, в параден брокатен контуш, червени ботуши и параден боздуган в ръка.^[295] Портретът е точно копие на оригинала, който се съхранява в построения от полковника Видубицки манастир в Киев, където той е и погребан.^[295] На отсрещната стена са окачени работи на художника Николай Ге – портрет в половин ръст на Андрей Миклашевски – основателят на Волокитинското имение и Волокитинската порцеланова мануфактура, създаден през 1879 г.^[295] Между прозорците на залата, разкриващи гледката към градината, е било окачено голямо огледало с извънредно сложно и богато изрисувана порцеланова рамка.^[295] По стените са висели и други гравюри.^[295] Мебелите са били бели със златисти нишки.^[295]

Първото, което прави впечатление в Парадната зала за гости е голям порцеланов двуетажен полилей в много изящен дизайн.^[295] Освен него има много други най-различни порцеланови вещи от Волокитинската порцеланова мануфактура: вази, фигурки, чашки и пр., всичко естествено в отбрани красиви образци.^[295] Сред портретите тук е и един голям семеен портрет в цял ръст на графиня Александра Андреевна Олсуфева (родена Миклашевска) с двамата ѝ сина (нарисуван от Николай Ге през 1879 г.) и портрет от 1876 г. на съпруга на господарката на имението Волокитине – граф Андрей Андреевич Олсуфев – почитан московчанин и генерал от кавалерията.^[295] Сред отделните вещи в гостната са и хубави големи бронзови часовници в стила на Луи XV.^[295] Дивани и кресла от червено махагеново дърво от времето на император Николай I: сред тях красиви овални масички „Jacob“, прелестна маса от флорентинска изработка с плотскости от шлифован камък, старинен скрин с маркетри на мраморни дъски и прочее.^[295]

Кабинетът в господарския дом. Вижда се порцеланов полилей, а отляво – портрет на графиня Олсуфеева със синовете ѝ. Снимка от началото на XX век
Зала с портрет на хетман Миклашевски и оръжия от времето на Петър I
Огледало в невероятна порцеланова рамка от Волокитинската порцеланова мануфактура

Жилищните и домакински стаи се отличават с простота и уют.^[295] Тук също е имало красиви стари мебели – например в спалята е имало прекрасно голямо легло от орехова дърворезба.^[295] До гостната стая пък се е намирал кабинетът с книжни шкафове от брезово и абаносово дърво, по стените имало литографни и акварелни портрети, както и един портрет с маслени бои на известния граф Павел Кисельов.^[295]

От вестибюла, по тясно вито стълбище се качва на мецанина, които се състои от пет високи удобни стаи с красива стара мебел и шкафове с порцелан на различни руски и чуждестранни марки, служещи като образец за Волокитинската порцеланова мануфактура.^[295] От двата балкона на мецанина е имало красиви гледки.^[295] От балкона на предната фасада се виждал в подножието градинският партер пред къщата с цветни лехи, встрани – прилежащата към имението църква „Покров Богородичен“, а в далечината – широка долина, по средата на която се сливат две рекички, а още по на далеч – гора и съседните села на Курска губерния.^[295]

Разрушаване[редактиране | редактиране на кода]

Къщата е разрушена от местните жители по време на смутове през Февруарската и Октомврийската революция от 1917 в Русия,^[296] които водят до разпада на Руската империя, а впоследствие в нейните бивши „покрайнини“ – т.е. в Украйна – се надига първата освободителна борба за независимост, която продължава до 1921 г. Имението на Миклашевски и село Волокитине се оказват в смамия епицентър на Украинската революция (1917-1921 г.), прераснала в Украинска гражданска война. Днес селото попада в Украйна, но е в непосредствена близост до границата с Русия. Град Стародуб и Стародубска област, чийто управител е бил Михаил Андреевич Миклашевски, например, остават от другата страна на новата граница и до днес се намират в Русия. Територията, владяна от Миклашевски се разпокъсва.

Днес на мястото на господарския дом има земни насипи, които позволяват да се определи някогашното му местоположение.^[296] Съдбата на обзавеждането и реликвите, които са се нахождали в имението, не е изяснена.^[296] Всичко се изгубва в смутта на революцията.

Църквата „Покров Богородичен“[редактиране | редактиране на кода]

Църквата „Покров Богородичен“ в село Волокитине е построена със средства на помешчика (феодала) Андрей Миклашевски (1801–1895 г.) през 1857 г.^[296] Тя не е оцеляла до днес.

Била е разположена вляво от градинския партер пред господарския дом, непосредствено до склона надолу към долината.^[295] Известният църковен историк и Черниговски архиепископ Филарет Гумилевский пише за нея: „Великолепен храм, който би могъл да служи за украшение дори на столица.“^[295]

Архитектура[редактиране | редактиране на кода]

Църквата е тухлена, кръстовидна, еднокуполна църква с триетажна камбанария на западната фасада.^[296] Тя е построена в преходен стил от късния класицизъм към романтизма.^[297]^[298] Цялостната кръстокуполна структура на църквата е класицистична по характер, а неоготическите детайли на фасадната украса показват романтични влияния.^[297]^[296] Първоначалният образец на храма бил проектиран като строго готическа църква, но император Николай I, който лично разгледал и утвърдил проекта, закръглил линиите и добавил купол, но острата камбанарийна кула и други детайли, придаващи общ готически вид на храма, са били запазени.^[295] Храмът е бил центърът на дворцово-парковия ансамбъл на рода Миклашевски.^[296]^[297]

Интериорът съдържал голям порцеланов иконостас, изработен във Волокитинската порцеланова мануфактура на Миклашевски.^[296]^[297] Всички рамки на изображенията по иконостаса са от порцелан – деликатно и изящно изработени.^[295] Шест от иконите на царските двери са нарисувани върху порцелан.^[295] Връхният корниз на иконостаса се поддържал от четиси синьо-златни порцеланови колони, по които се увивали лозови клонки.^[295] Единствено съществуването тук на местна порцеланова мануфактура позволило да се преодолеят техническите трудности при изработката и монтирането на тия големи чудни порцеланови колони.^[295] Пред иконостаса и зад престола са се намирали девет високи порцеланови свещника.^[295] От купола и тавана са се спускали четири огромни порцеланови паникандила (полилеи).^[295] Цялата църковна утвар също е била изработена от порцелан: кивоти, дарохранителници, паникадило, поликадила, девет високи свещника и др.^[296] Дарохранителницата била особено забележителна вещ, чиято композиция на мотивите и архитектурната орнаментация несъмнено била вдъхновена от олтари и гробници от най-хубавия период на готическата скулптура.^[296] Дървен готически хор допълвал художественото впечатление.^[296] Снимки от интериора могат да бъдат видяни в украинската статия.

Църквата към имението и английската градина пред нея
Църквата „Покров Богородичен“ отблизо
Порцелановият иконостас в църквата

Разрушаване[редактиране | редактиране на кода]

Църквата е стояла точно сто години и е била разрушена през 1955-1958 г. със заповед на Сумския областен изпълнителен комитет от 26 юни 1955 г. за „построяване на краварник“.^[299]^[300] В същото време са били разграбени и унищожени безценни порцеланови изделия, включително иконостасът.^[299] Известният украински художник Васил Касиян протестира срещу това варварство, като на 29 юни 1956 г. изпраща остро писмо до Михайло Гречуха – заместник-председател на Министерския съвет на Украинска съветска социалистическа република. Това обаче не помогна. И през 1958 г. Михайло Цапенко заснима процеса на отстраняване на останките от разрушената църква.

Фрагменти от уникалния порцеланов декор на църквата се намират в музейни колекции в Киев, Суми, Чернигов, Путивъл и Шостка.^[301] Някои от тях могат да бъдат видяни тук.^[301]

Вдясно от входа на църквата (според разказите на старите жители в крипта под нея) се намирал гробът на нейния основател, който бил свързан с криптата под храма чрез цяла мрежа от подземни тунели.^[295]^[299] Тази теза обаче се нужда от изследване и доказателства. Преди няколко години в подножието на разрушената църква, срещу входната врата, е поставен паметник с изображение на църквата и надпис, който някога е бил гравиран на надгробната плоча на Андрей Миклашевски: „Мястото на последния покой на създателя на тази църква“.^[295]^[299]

Волокитинска „Златна врата“[редактиране | редактиране на кода]

„Златната врата“, 2019 г.

„Златната врата“, между 1900–1917 г.

Архитектър на Златната врата е неизвестен. Тя е построена през 1875 г. в неоготически стил (по други мнения в мавритански стил)^[296] и се намира в английската градина зад господарския дом в имението.^[294] Проектирана е като парадна врата с цел украшение на имението, тъй че тя всъщност никога не била използвана за минаване през нея.^[294] Вратата се състои от три части: висока централна арка за превозни средства и две странични арки — за пешеходци. Върхът на вратата е украсен със зъбери. От двете страни на портата се издигат шестоъгълни кули със зъбери отгоре.^[296] Някои автентични декоративни части на вратата не за оцеляли до днес – например, чугунената и бронзовата решетка на портата (днес те са заместени с други, далеч по-прости от оригиналните по своята форма и дизайн),^[296] както и мраморната плоча с надпис на латински: „Ad maiorem Dei gloriam anno 1875 exec. A. Miclachevski“ (на български: „За по-голяма слава Божия през 1875 г. построена от А. Миклашевски“), която е била монтиран на високия фронтон на вратата от лицевата страна.^[294]^[296] Съвременници си спомнят, че по време на нацистката окупация през Втората световна война, местен украински полицай унищожава тази плоча с изстрел от пушка.^[296] Зад вратата се е разпростирала широко шосе, фланкирано с липи, което водело до съседното село Глухово – също собственост на Миклашевски.^[294]

Волокитинска порцеланова мануфактура от XIX век[редактиране | редактиране на кода]

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Първият порцелан е изобретен в Китай още по време управлението на династията Шан (1600 г. пр. Хр.). Това китайско откритие за първи път се споменава в Европа през 13 век в книгата Пътешествия на Марко Поло.^[302] Внесените китайски порцелани са били толкова високо ценени в Европа, че думата Китай се превръща в често използван синоним на порцелана, а порцеланът започва също да се нарича Бяло злато. Въпреки това китайските техники и съставки за производството на порцелан остават неизвестни на европейците.^[303] Безбройните опити за копиране на китайския порцелан и собствено европейско производство са били векове наред неуспешни.^[303] В германското кралство Саксония търсенето приключило през 1708 г., когато Еренфрид Валтер фон Чирнхаус произвел твърд, бял, полупрозрачен порцелан, комбинирайки каолин и алабастър, добити от саксонска мина в град Колдиц.^[304]^[305] Това е строго пазена търговска тайна на саксонското предприятие.^[305]^[306] Двамата изобретатели са наети от крал Август II, крал на Полша и курфюрст на Саксония, който спонсорира работата им в Дрезден и в град Майсен.

Руският император Петър Велики е бил отдаден на каузата да разкрие „голямата порцеланова тайна“ и е изпратил агент в Майсенската мануфактур, а накрая е наел майстор на порцелан от чужбина.^[307] По-късно, неговата дъщеря – руската императрица Елисавета – подписва през 1744 г., споразумение за създаването на първата мануфактура за порцелан в Руската империя; преди това той е трябвало да бъде внасян. Технологията за производство на „бяло злато“ е срикно държана в тайна.

В историческата област Волиния в Украйна (тогава в Черниговската губерния на Руската империя) са открити находища на каолин и други важни съставки на порцелановата смес, заради което там са основани множество порцеланови манифактури.^[308] Една от тях е Волокитинската мануфактура.

Основаване[редактиране | редактиране на кода]

Някогашният Дом за нуждаещи се,^[309] част от имението, построен в края на 19 век в стил „тухлено“ Ар Нуво. Сега тук се помещава училище

Изглед отпред на централната част от сградата

Манифактурата е основана през 1839 г. от помешчика (феодала) Андрей Михайлович Миклашевски (1801-1895 г.) върху имота на неговото имение и е действала до 1861 г.^[308]^[310] За управители и художествени директори на мануфактурата били назначение французите – братя Дарт. Като работна ръка те използвали труда на крепостните селяни (роби) на Миклашевски.^[308] След премахването на крепостничеството през 1861 г. от страна на царския режим, мануфактурата остава без работници и е ликвидиран

Продукция[редактиране | редактиране на кода]

Основните продукти на манифактурата са посуда, свещници, порцеланови полилеи, рамки за огледала и др. Емблематично е обаче производството на малки порцеланови пластики – малки фигурки на историческа, романтична и битова тематика (дами и господа в исторически костюми). Особено популярна е порцелановата двойка, състояща се от „Казак“ и „Украинска девойка“. Именно тия фигурки прославят мануфактурата далеч отвъд границите на Украйна (по него време част от Черниговска губерния на Руската империя, а днес от Сумска област на Украйна). Още съвсем първите образци на продукцията са наградени с голям сребърен медал на Промишленото изложение в Санкт Петербург през 1839 г, а през 1850 на същото място е спечелен златен медал.^[295] На изложба в град Кролевец през 1851 г. са представени образци на полихромна живопис върху порцелан.^[311] Фирмени магазини са поддържани в Санкт Петербург, Киев и др.^[295] Фабриката е закрита през 1862 г.^[312]

Понастоящем порцеланови предмети от Волокитине се съхраняват в музеите на Суми, Харков, Киев, Москва, Санкт Петербург, Варшава, Париж, Будапеща, както и във Финландия и САЩ.^[308]

В село Волокитине по него време е съществувала църква „Покров Богородичен“, чиято цялостна църковна утвар била изработена от порцелан: кивоти, дарохранителници, паникадило, поликандила, няколко метра високи свещници и др. По време на съветската епоха църквата и нейните порцеланови украшения са унищожени. Имението на Миклашевски също е унищожено. Запазени са останките от ландшафтния парк от XIX век.

За първи път след обявяването на независимостта на Украйна е организирана изложба на произведения на Волокитинската порцеланова манифактура, състояла се през септември-октомври 2011 г. Изложбата е подготвена и показана на посетителите от Националния музей на украинското народно декоративно изкуство в Киев. Сред експонатите са останките от някогашния порцеланов иконостас на църквата.^[308]

Ваза с алегория на древногръцкия речния бог Скамандар (порцеланова ваза, Волокитино)
19 век – чаен сервиз
Ваза с древногръцката богиня Церера
Кана за мляко
Лого на Волокитинската порцеланова мануфактура на Андрей Миклашевски

През XX век[редактиране | редактиране на кода]

През 1950-те години имението на Миклашевски, в което се намира и уникален архитектурен паметник – църквата „Покров Богородичен“, украсена с порцелан, е разрушено. Оцелели са само „Златната врата“, входният портал към имението, старите основи на господарския дом, домът за нуждаещи се към имението,^[313] и английската градина (25 хектара, устроен през 1829-1830 г.).^[314]

Имение в село Биленке[редактиране | редактиране на кода]

Основна страница: Имение в Биленке

Третата резиденция на рода Миклашевски е тяхното имение в село Биленке (днес в Запорожка област на Украйна).

Основател на Екатеринославския клон (в Екатеринославска губерния, към която е спадало и село Биленке) е известният украински и руски военен и държавен деец Михаил Павлович Миклашевски (1756–1847 г.).^[315] Той е роден през 1756 г. в семейството на заможния руския благородник (с полско-украински произход) и бончуков другар – Павел Иванович Миклашевски – и съпругата му – Елена Даниловна Новицка в село Демянки, Стародубски полк (днес село в Брянска област на Русия).^[315]

В началото на 1802 г. Михаил Павлович Миклашевски купува село Биленке заедно със земята и хората и става негов помешчик (феодал),^[203]^[316]^[317]^[318]^[319] а според друг източник това се случва по-рано, което било засвидетелствано в документи от 1780 и 1783 г.^[204]

История на имението[редактиране | редактиране на кода]

През 2016 г. специалисти от Научноизследователския институт по изследвания за защитата на паметниците на културата към Министерство на културата на Украйна за първи път обстойно проучват територията на селището и културното наследство в неговите граници, включително терена на историческото имение на известния род Миклашевски.^[320] Като цяло, съществува доста обширна библиография за историята на благородническия род Миклашевски, но източниците за историята на имението са малко.^[320]

Изследването на източниците от късния XVIII и началото на ХІХ век сочи, че историческият характер на сградите в района на имението на Миклашевски се формира на етапи, като решаващ е периодът от края на ХІХ и началото на ХХ век.^[320]

Първи комплекс[редактиране | редактиране на кода]

На картата от средата на XIX век ясно се вижда паркова зона, простираща се от северозапад на югоизток, в средата на която е бил разположен първоначалният комплекс на имението (6 сгради).^[320] Не се знае, дали този комплекс е бил построен от предните собственици преди Михаил Павлович Миклашевски да го купи от тях, или той самия го е построил по време своето управление.^[320]

На североизток от този първичен комплекс от сгради на имението се е намирал огромен площад с множество обществени сгради (фелдшерски пункт, енорийско училище (1839 г.), земеделско училище, статистическа и метеорологична служба, клон на Херсонската банка) и първата дървена църква „Свети Николай“, построена през 1806 г. (досега не е намерена информация за архитектурните ѝ характеристики).^[320] От север към площада са прилежали териториите на две предприятия, създадени през 1848 г. – медодобивна фабрика и фабрика за катран.^[320]

През втората половина на XIX век наводнения от река Днепър разрушават дървената църква „Свети Николай“.^[320] До днес нейните останки се намира в дълбините на Каховския язовир.^[320] През 1860 г. се построява нова, каменна църква „Свети Николай“, която в последсвие се превръща в семейна гробница на Екатеринославската линия на рода Миклашевски.^[320]

След смъртта на губернатора и сенатор Михаил Павлович Миклашевски през 1847 г. селото и хората (наред с много други имения в Южна Украйна) се наследяват, според един източник, от сина му – Павел Михайлович Миклашевски (1819–1893 г.),^[321]^[322] а според друг източник – от другия му син – Иля Михайлович Миклашевски (1821–1886).^[320] Съществуват факти, подкрепящи и едната, и другата версия. От една страна се знае, например, че новата каменна църква „Свети Николай“ в селото е построена по възложение на Павел.^[320] От друга страна обаче, между 1887 и 1889 г. в селото е построен нов комплекс от сгради към имението (запазен частично и до днес; виж по-долу), чиито възложител е синът на Иля – Михаил Илич Миклашевски (1853–1916); това би означавало, че вероятно Иля е бил наследник на Михаил Павлович Миклашевски.^[320]^[323] Версията за това, че наследник става Иля е твърдена и от някои от днешните потомци на рода Миклашевски.^[324]

Павел Михайлович Миклашевски (1819–1893)
Иля Михайлович Миклашевски (1821– 1886)
Иля Михайлович Миклашевски (1821–1886 ) и Анна Владимировна Миклашевска, по бащинство княгиня Гагарина. Сватбен портрет.
Михаил Илич Миклашевски (1853–1916)

Втори комплекс[редактиране | редактиране на кода]

През 1889 г., малко след смъртта на Иля Михайлович Миклашевски (1821–1886), е построен нов комплекс към имението.^[320] Възложител на строежа е синът му Михаил Илич Миклашевски (1853–1916).^[320]^[323] Автор на проекта за новия комплекс е екатеринославският инженер от прибалтийско-немски произход – Фердинанд фон Хаген ^{(на украински)}.^[325]^[326]^[320] Според думите на самия автор в списание „Зодчий“ (на български: архитект) през 1886 г. са изготвени планове за нова главна господарската къща (дворец) и две свободностоящи крила (западно и източно), чийто строеж е започнат през май 1887 г. и завършен на 12 август 1889 г.^[326]^[320] Стоежът струва общо 80 000 рубли.^[326]

Сградите са снабдявани чрез водопровод с вода от река Днепър,^[326] която по това време се намира на 300 сажена (ок. 640 м.) от господарската къща,^[326] а в парка са устроени фонтани, поливни кранове и пожарни кранове.^[326]^[320]

Имението е сред малкото оцелели останки от старинните имения на някогашната Екатеринославска губерния.^[320] То е архитектурен и исторически паметник от местно значение.^[320] Намира се в историческата (юго-източна) част на село Биленке, на улица Шкільна № 5.^[320]

Господарска къща[редактиране | редактиране на кода]

Главната, господарска къща на имението е претърпяла доста промени в течение на времето.^[320] Тя е била построена е в духа на еклектиката на историцизама, но са използвани и архитектурни елементи от дърворезба, типични за руската архитектура.^[320] Сградата днес е един от малкото оцелели примери за архитектура на имение от края на XIX и началото на XX в.^[320]

Къщата има несиметричен план.^[320] Той се състои от основна, правоъгълна постройка с ризалит на предната фасада и изпъкнало полухектагонално пространство тип зимна градина на задната фасада, а на югозападната страна е прикрепена осмоъгълна триетажна кула, която е свързана с основната постройка посредством коридори.^[320]

Кулата е била триетажна, като третият етаж всъщност е представлявал тераса с висок четирискатен покрив.^[320] Днес третият етаж е загубен.^[320]

Ризалитът на предната фасада съдържа в себе си ажурна метална кована козирка над входа на сградата на първия етаж, а на втория етаж той се състои от открита веранда с аркади с дървени фигурални колони (в духа на традиционната народна архитектура от XVIII в.) и детайли от дърворезба (стълбове, подпори, кронщайни, конзолни части на греди и др.).^[320]

Фундаментът, цокълът, пиластрите, външните преддверия и ключовите камъни над отворите за прозорци и врати, както и украсата са направени от чисто издялан местен, твърд камък (пясъчник).^[326]^[320] Използвани са също червен кирпич, вар, пясък, глина и алабастър с местен произход и производство.^[326]^[320] Външните стени са без щукатури, боядисани с маслена боя.^[326]

Сградата има плосък четирискатен покрив, изработен от дърво, който първоначално е бил с метално (полихромно) покритие, по-късно заменено с шистови покривни плочки.^[320]

Ковашките и ключарските работи са извършени по най-икономичния начин според чертежите на фон Хаген.^[326]^[320] Има вентилационна печка, облицована с декоративни керамични плочки.^[326] Грънчарските тръби, целият дървесинен материал, гвоздеи и различни дребни предмети са били доставени от Екатеринослав, на 120 верста (ок. 128 km) разстояние.^[326]^[320] Паркетът (с дъски по 2 x 2 аршина – т. е. 1,42 x 1,42 m) e закупен от остатъците от строежа на железопътната гара в Екатеринослав.^[326]^[320] Щукатурите са изработени от фирма „Е. Куликовски“ от Киев.^[326]^[320] Грънчарските плочки за пода, коридора, антрето и терасата са поръчани от Париж чрез „Търговска къща на Анджовски“ в Киев.^[326]^[320] Мраморните камини и една теракотена камина за трапезарията са поръчани от Виена.^[320] Тротоарите около къщата са направени от циментови плочи и асфалт от фирмата „Айхе“ (немска фирма с немско име „Eiche“) в Екатеринослав.^[326]^[320] Чугунени отливки и вити стълби са изработени в уездния град Александровск в завода „Лепа“.^[320]

Каменоделците, столарите, стругарите, печкарите, марангозите и покривачите са наети в град Екатеринослав.^[326] Прибори за врати и прозорци, както и за комини, мрамор за стълби, тапети, бои, тоалетни чинии с воден резервоар, и бойлер за баня се поръчват от различни фирми в Одеса и се доставят по вода през Херсон и Николаев.^[326] Бояджийските работи са извършени от местни майстори под личното ръководство на архитекта фон Хаген, по мотиви от френския архитект, издател и писател – Сезар Дейли ^{(на английски)}.^[326]

Планът на вътрешното пространство на сградата е запазен като цяло.^[320] Запазена е оригиналната интериорна украса: печки с декорации, декорация на стените и тавана с щукатура.^[320] Запазено е вито чугунено стълбище, плочките по пода и др.^[320] Особен интерес представлява интериорния дизайн на кабинета на Миклашвски в английски стил.^[321]

Предна част на господарската къща
Предната фасада на господарската къща (преди 1917 г.)
Предната фасада; в ляво се вижда едното странично крило (преди 1917 г.)
Градината пред къщата с един от гербовете на рода Миклашевски (в далечината зад храста се разпознава алеята) (преди 1917 г.)
Алеята водеща от господарската къща до пристана на р. Днепър
Михаил Илич Миклашевски и Олга Николаевна Миклашевска пред господарската къща (края на 1880-те г.)
Олга Николаевна Миклашевска раздава великденски подаръци в имението

Задна част на господарската къща
Задната фасада на къщата
Задната фасада на къщата
Парка зад къщата
Семейство Миклашевски (вероятно в парка зад къщата), 1900 г.
Иля Михайлович Миклашевски (1821-1886) и семейството му. Главата на семейството седи в центъра на масата. В светъл костюм е първородният му син Михаил Илич Миклашевски (1853-1916).

Странични крила на господарската къща[редактиране | редактиране на кода]

На запад и на изток от основната, господарска къща се намират странични крила.^[326]^[320] Едното е служило за помещаване на кухнята и персонала, а другото за настаняване на гости.^[326] Те са построени също в духа на еклектиката на историцизма като главната сграда.^[320] Изградени са от червени и жълти керамични тухли и имат цокъл от пясъчник.^[320] Сградите имат правоъгълен план и са снабдени с двускатен покрив.^[320] Предните им фасади, обърнати към парадния двор, са структурирани от контрафорси, увенчани от фронтони със сложна изработка и декоративни корнизи, както и с правоъгълни стълбове.^[320]

До днес те са запазени в оригиналните си размери, но са загубили оригиналния си покрив, а по фасадите се забелязват промени: прозорците са подменени, а декорът е частично изгубен.^[320] Сградите са били преустройвани в течение на времето.^[320]

странични крила
Вляво на снимката се вижда едно от страничните крила
Едното крило, в далечина се вижда кулата на главната сграда

Парк[редактиране | редактиране на кода]

Обкръжаващата територия около сградите е оформена като парк с малки ландшафтно-архитектурни елементи, а в неговия източен край е изграден пристан на брега на река Днепър.^[320] По централната ос на парка от господарската къща до пристана е отвеждала дълга и широка алея, украсена с басейни и фонтани.^[320] Паркът е имал правилни фигурни очертания, които постепенно, приближавайки се до реката, преминавали в елементи от естествения ландшафт на околността с влажни зони.^[320]

Съдба през комунинзма[редактиране | редактиране на кода]

След края на монархията в резултат на революциите в Руската империя през 1917 г., създаването на Съветския Съюз и установяването на комунистически режим, благородничеството се премахва и собствениците на имението – благородническия род Миклашевски – са прогонени.^[320] Сградите на имението са използвани като земеделско училище, което вероятно ги е спасило от цялостното им разрушаване.^[320] През 1920-те години е извършен опис на сградите на имението, като по това време някои от постройките са били вече разрушени.^[320]

По време на Втората световна война през 1938 г. църквата „Свети Никола“ е разрушена, в резултат на което е загубена основната доминанта на селото, която оформяла просторния църковен и пазарен площад и панорамните гледки към селото в различни посоки.^[320]

След войната градоустройствения план на централната част на селото се променя значително.^[320] От 1960-те години въз основа на тогавашната комунистическа идеология всичко старо се порутва, за да се сътвори нещо ново.^[320] През 1969 г. бил разработен Общият устройствен план на с. Биленке, който е в сила и до днес.^[320] Съгласно него, на територията на бившето имение и парковия комплекс частично се запазват единствено основните композиционни елементи: парцелната граница на бившия парк, простираща се от северозапад на югоизток, и три оцелели исторически сгради на имението (господарската къща с двете крила), които съпровождат главната алея на парка.^[320] Иначе, за всичко останало, градоустройствения план предвижда обстойни промени.^[320] Теренът на имението бил преустроен през 1970-те години така, че нови доминиращи елементи стават една нова триетажна училищна сграда с футболно игрище и работилница точно насред главната алея на някогашния парк, блокирайки зрителната ос към господарския дом.^[320] Малко по-късно в източната част на училищния терен е построена и мащабна сграда, която още повече влошава визуалното възприемане на историческото имение (а също така и на училището и централната част на селото като цяло).^[320] Освен това, в южната част на градинско-парковия комплекс, на брега на река Днепър, където бил пристана на имението, през 1960-те години се изграждат зърнохранилище и няколко едноетажни едромащабни стопански сгради, които разделят останките на имението от реката.^[320] Алеята, която отвеждала от господарската къща направо до пристана, първоначално била 640 m, а след орязването ѝ – едва 200 m.^[320] Значителни промени са настъпили и в районите на изток от бившето имение.^[320] През 1962 г. там са създадени производствените зони на местния затвор.^[320] „Чудовищните пространства“ задават нов мащаб в развитието на цялата крайбрежна част на селото.^[320] Освен това, голяма площ от бившия парк е била залята от водите на язовир „Каховка“ при неговото образуване през 1955-1958 г. ^[320]

По време на строителството на един магазина в центъра на селото са разрушени останките от основите на бившата църква „Свети Николай“ и е осквернен гробът на рода Миклашевски в църквата (сега на мястото на престъплението е издигнат кръст).^[320] Там под покрива на църквата е бил погребан нейния основателя – Павел Михайлович Миклашевски (04.06.1819 г.–1893 г.), а в оградата на църквата са били погребани княгиня Анна Владимировна Миклашевская (родом от княжеския род Гагарини; 15.05.1832–14.09.1887 г.), съпругът ѝ Иля Михайлович Миклашевски (23.02.1821–31.03.1886 г.), заедно с едно от децата им, починало като бебе, – Олга Илиевна Миклашевская.^[320]

Поради значителните архитектурно-градоустройствени промени в северозападната част на парка, в края на 1960-те и 1970-те години се променят плановата структура на селото, мащабът на застрояване и лика на историческия комплекс на имението.^[320] Територията на бившия парк днес е в окаяно състояние, а плановата мрежа, чрез която структурите на градинско-парковия комплекс хармонирали с околната среда на центъра на селото, е загубена.^[320] Негативен фактор, който значително променя качеството на архитектурната среда на имението, е разрушаването на редица исторически постройки, малки градинско-паркови елементи и мрежа от пътеки.^[320] Изсичането на зелените насаждения също е допринесло за влошаването на парковата среда. Освен това, голямата площ залята от язовир „Каховка“ е загубена.^[320]

Съвременен вид[редактиране | редактиране на кода]

Общият характер на застрояването върху територията на бившето имение е исторически нарушен, тъй като е претърпял значителни промени и днес дори е трудно да се предположи, как е изглеждало някогашното имение.^[320] Например, днес там се намират Средно общеобразователно училище със съвременна триетажна сграда, отделна котелна пристройка, футболно игрище и други детски площадки, активен артезиански кладенец и друг неактивен кладенец, съоръжения за пречистване на отпадъчни води, товарен кей с няколко едноетажни сгради.^[320] Около историческия комплекс пък се намират съвременни жилищни и обществени сгради на един до три етажа от различни архитектурни периоди.^[320]

Благодарение на исторически архивни и картографски извори и теренни проучвания на място, през 2016 г. учени успяват да определят местоположението на границите на някогашното имение и липсващите елементи на бившия дворцов и парков комплекс.^[320]

Главната, господарска къща на имението е запазена в гоямата си част.^[320] Единствено третия етаж на прикрепената към къщата триетажна кула, който педставлявал покривна тераса с висок четирискатен покрив, днес е загубен.^[320] Запазени са и двете крила на господарската къща в оригиналните си размери, но те са загубили оригиналния си покрив, а по фасадите се забелязват промени: прозорците са подменени, а декорът е частично изгубен.^[320]

Територията на бившия парк днес е в окаяно състояние, а плановата мрежа, чрез която структурите на градинско-парковия комплекс хармонирали с околната среда на центъра на селото, е загубена.^[320]

Загубена е и бившата църква „Свети Николай“, в която се е намирала семейната гробница на рода Миклашевски (сега на мястото на престъплението е издигнат кръст).^[320] Там под покрива на църквата е бил погребан нейния основателя – Павел Михайлович Миклашевски (04.06.1819 г.–1893 г.), а в оградата на църквата са били погребани княгиня Анна Владимировна Миклашевская (родом от княжеския род Гагарини; 15.05.1832–14.09.1887 г.), съпругът ѝ Иля Михайлович Миклашевски (23.02.1821–31.03.1886 г.), заедно с едно от децата им, починало като бебе, – Олга Илиевна Миклашевская.^[320]

От 2002 г. на югоизток от историческия комплекс се изгражда пречиствателна станция за отпадни води от затвора в селото, като се планира към нея да се присъединят болница, училище и детска градина.^[320] Парцелът, върху който се изгражда пречиствателната станция, се простира от югозапад на североизток, пресичайки територията на историческото училище.^[320] Разстоянието от новата ограда на парка до господарската къща е само 35 метра (вместо 200 метра през 1969 г. и 640 метра по време на създаването на имението).^[320]

Имението от предната му страна – в средата: господарската къща, а вляво и вдясно – двете ѝ крила.
Туристи
Предната фасада на господарската къща с ризалит и веранда
Верандата в ризалита на ниво на втория етаж
Предната част, заснета странично – вижда се осмоъгълната пристройка – някогашната триетажна кула с покривна тераса.
Странична гледка на господарската къща откъм някогашната кула (вляво се вижда и едното крило), а в дясно – изпъкналото помещение тип зимна градина.
Задната фасада със зимната градина
Зимната градина
Ветропоказател

Господарска къща в Стародуб[редактиране | редактиране на кода]

Господарската къща на рода Миклашевски в град Стародуб (днес в Брянска област на Русия) е построена (вероятно) в началото на XIX век.^[327] Тя е преустроена през 1870 г.^[327] След Втората световна война в нея се помещава столовата на сиропиталище.^[327] От 1972 г. насам в нея се намира Стародубският краеведчески музей.^[327]

Постройката има 7 оси в лицевата си фасада, обърната към улицата.^[327] Централния ризалит с 3 прозореца завършва нагоре с мецанин с фронтони.^[327] Централният ризалит отвътре съответства на зала или голяма дневна станая, в чиито краища се намира амфилада она парадни стаи (представителни помещения).^[327] В центъра на задната фасада откъм двора е разположен четириколонен портик, направен от прости дървени подпори, лишен от основа и капители.^[327] Портикът е завършен в горната си част с фронтон с облицован корниз.^[327] Прозорците на сградата са обрамчени със скромни наличници.^[327] Ъгловите пиластри, розетките и пиластрите на мецанина във вид на фигурални наслагвания вероятно се дължат на преустройството от 1870 г.^[327]

Къщата е образец за дворянска господарска къща в стил ампир с дървен портик, характерен за украинския класицизъм.^[327] Тя е един от най-старите паметници на жилищната архитектура в града.^[327]

Господарска къща в Нижнее[редактиране | редактиране на кода]

Родът Миклашевски разполага с къща в село Нижнее, построена през 1780-те години.^[328] На 17 януари 1787 г. в новопостроената къща нощува императрица Екатерина II, пътьом за Крим.^[328] Фасадата и планът на тази дървена къща са запазени: тя е била голяма (около 15 стаи), но много скромна в архитектурно отношение.^[328]

Къщата на Миклашевски в село Нижнее от 1780-те години. Старинна рисунка. През 1787 г. в нея нощува императрица Екатерина II.

Господарска къща в Москва[редактиране | редактиране на кода]

Господарската къща на Миклашевски в Москва е построена през 1812 г.^[329]^[69] Първоначално сградата е била собственост на графовете Гудовичи, но през около 1890 г. тя е закупена от щабния ротмистър Андрей Михайлович Миклашевски.^[329]^[69] През 1898 г. по проект на архитект С. К. Родионов фасадата на къщата е преработена, украсена с щукатура, а на ъгловата полуротонда се появява родовият герб на рода Миклашевски с девиз на латински език: „IN DEO SPES MEA“ („В Бога е моята надежда“) и инициалите на тогавашния собственик на къщата „АМ“ – Андрей Миклашевски.^[329]^[69] Гербът е запазен и до днес. През 1900 г. къщата е наследена от дъщерята му – графиня Александра Андреевна Олсуфиева, родена Миклашевска.^[329]^[69] През 1910 г. в нейната къща се помещават апартаментът и кожухарската работилница на М. А. Пилихин – чичото на министъра на отбраната на Съветския съюз – маршал Георгий Жуков.^[329]^[69] В края на 1930-те години, поради ремонтни действия по разширяването на улица „Тверская“, част от сградата е демонтирана, а останалата част е преместена по релси в края на страничната уличка „Брюсов“.^[329]^[69] В резултат на преместването оцелява само едната половина от къщата.^[329]^[69] По съветско време в къщата се помещава Държавният комитет за наука и техника на СССР.^[329]^[69] До 2008 г. тук се е намирало държавното учреждение „Център за изследвания и статистика на науката“ към Министерство на образованието и науката на Русия.^[329] Понастоящем в сградата се помещава Министерството на науката и образованието на Русия.^[329]^[69]

Къщата на Миклашевски в Москва, построена през 1812 г. Първоначално е била собственост на графовете Гудовичи, но през ок. 1890 г. е закупена от Андрей Михайлович Миклашевски
Родовият герб на рода Миклашевски с девиз на латински език „IN DEO SPES MEA“ („В Бога е моята надежда“)

Памет[редактиране | редактиране на кода]

В град Путивъл в Украйна има улица „Миклашевски“.

Значими членове на рода[редактиране | редактиране на кода]

Михаил Андреевич Миклашевски (1640 г. – 19 март 1706 г.) – Стародубски полковник в Казашкото хетманство и царски столник в Руското царство.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

↑ Кустос се нарича управител на имуществото на католическата църква в дадена област и надзирател на реда и живота на духовниците в нея. Източник: Институт за български език „Професор Любомир Андрейчин“ на Българската академия на науките. КУ̀СТОС // Речник на българския език (онлайн). Посетен на 2024-02-11.
↑ Кръст патé е наричан още лапчат или артилерийски кръст. (виж тук, например, описанието на кръста на Царски орден „Св. Александър“; страницата е посетена на 29.09.2022 г.)
↑ ^а ^б ^в ^г В царската дарствена грамота като дата на издаване пише: „Писана сiя нша црского влчства жалованная грамота в нашемъ царствующемъ велицѣмъ граде Москъвѣ лѣта отъ соzданiа мира 7204 мсця априля 9 д. Гсдарствованiа ншего 14 году.“ Т. е. дата на издаване е 9 април 7204 г. според тогава обичайното Византийското летоброене. Дата отговаря на 9 април 1696 г. според Юлианския календар (стар стил) и на 19 април 1696 г. според Грегорианския календар (нов стил). Поради това, може да има известни разминавания в посочените дати в различни източници.
↑ ^а ^б Огледален свод е вид свод, в чиято връхна точка е разполжоена хоризонтална плоскост с овална форма, наподобяваща огледало.
Огледален свод в Мраморната зала в Новият дворец в Потсдам
Огледален свод в Мраморната зала в Новият дворец в Потсдам
↑ Геранило (или също кобилица, климало, мотовилка) е висок дървен раздвоен кол с подвижно прикрепен към него прът с кофа за вадене на вода от кладенец.

Източни[редактиране | редактиране на кода]

↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м Павел I. Общiй гербовникъ дворянскихъ родовъ Всероссиiскiя имперiи [Общий Гербовник дворянских родов Всероссийской Империи]. Т. Часть 3. Государственная публичная историческая библиотека, 1799 г. с. 105-106. Посетен на 2022-10-29. (на руски)
↑ ^а ^б Miklashevskaya, Ludmila. Gender and Survival in Soviet Russia. A Life in the Shadow of Stalin’s Terror. London, New York, Oxford, New Delhi, Sydney; first published in Great Britain, Bloomsbury Academic, Bloomsbury Publishing Plc, [2007, 2012]. ISBN 978-1-3501-3921-3. p. xii. Посетен на 2023-11-18. (на английски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д von Ledebur, Leopold. Miklaszewski // Adelslexikon der preussischen Monarchie. Berlin, Verlag von Ludwig Rauh, 1856. S. 106. Посетен на 2024-04-02. Im Großherzugthum Posen: Matthias von Miklaszewski auf Zolez (Gnesen) (на немски)
↑ ^а ^б ^в von Mülverstedt, George Adalbert. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der blühende Adel des Königreichs Preußen (Edelleute M–Z.). In einer neuen, vollständig geordneten und reich vermehrten Auflage mit heraldischen und historisch-genealogischen Erläuterungen. Т. 3 (Dritten Bandes zweite Abtheilung). Nürnberg, Verlag von Bauer und Raspe, 1878. S. 264; Taf. 315. Посетен на 2024-04-04. (на немски)
↑ ^а ^б ^в ^г von Hefner, Otto Titan. Stammbuch des blühenden und abgestorbenen Adels in Deutschland. Regensburg, Verlag von Georg Joseph Manz, 1865. S. 49. Посетен на 2024-04-03. (на немски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д von Szeliga-Żernicki, Emilian. Die polnischen Stammwappen. Ihre Geschichte und ihre Sagen. Hamburg, Verlag von Henri Grand, 1904 г. S. 60-61; Tafel VII [205]. Посетен на 2022-10-08. (на немски)
↑ Smitt, Fedor Ivanovich. Suworow’s Leben und Heerzüge. Im Zusammenhange mit der Geschichte seiner Zeit. Т. I.-r Theil. Wilna, Gedruckt bei Joseph Zawadzki, 1833. S. 407-408. Посетен на 2024-03-28. (на немски)
↑ Rigasches Adressbuch. Т. 13. Riga, Adolf Richters Nachfolger, 1910. № 8. S. 149. Посетен на 2024-04-04. (на немски)
↑ Rigasches Adressbuch. Т. 14. Riga, Adolf Richters Nachfolger, 1911. № 8. S. 150. Посетен на 2024-04-04. (на немски)
↑ ^а ^б Heyer von Rosenfeld, Friedrich, Bojničić, Ivan von. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. 168; Taf. 204. Посетен на 2024-04-05. (на немски)
↑ ^а ^б ^в ^г Милорадович, Григорий Александрович. VI часть – Древние благородные дворянские роды, доказательство дворянского достоинства, которых восходят за 100 лет, но благородное течение покрыто неизвестностью. // Алфавитный список дворянских родов Черниговской губернии, внесенных в дворянскую родословную книгу, разделенную на шесть частей. Чернигов, типография Губернского правления, 1890 г. № 1456. с. 28. Посетен на 2023-12-23. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л Граф Милорадович, Григорий Александрович. Родословная книга черниговского дворянства. Т. 2, часть 6. Санкт-Петербург, Санкт-Петербургская Губернская Типография, 1901 г. с. 124-131. Посетен на 2023-12-22. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л Niesiecki, Kasper. Miklaszewski // Herbarz polski Kaspra Niesieckiego powiększony dodatkami z późniejszych autorów, rękopismów, dowodów urzędowych i wydany przez Jana Nep. Bobrowicza. Т. VI. Lipsk, Breitkopf & Härtel, 1841 г. str. 406. (на полски)
↑ Брокгауз, Фридрих Арнолд. Миклашевскiе // Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. Т. XIX (Мекенен — Мифу-Баня). Санкт-Петербург, Типо-Литография И. А.Ефрона, 1896 г. с. 249. Посетен на 2023-05-15. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 475. Посетен на 2023-12-25. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Лакiер, Александр. Русская геральдика. Т. Книга II, часть 4-я: Исторiя дворянскихъ гербовъ. Санктпетербургъ, Типографiя II-го Отдѣленія собственной Собственной Е.И.В. Канцелярiи, 1855 г. точка № 182. с. 450. Посетен на 2023-12-24. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е Список дворянских родов и лиц, внесенных в дворянскую родословную книгу Черниговской губернии и утвержденных в дворянстве Герольдией правительсвующего Сената, временным ее присутствием и Департаментом Герольдии по 1881 год. Чернигов, Губернская типография, 1881. с. 107-109. Посетен на 2024-03-09. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е Томазов, Валерій В'ячеславович. Миклашевські // Енциклопедія історії України. Т. 6: Ла–Мі. Київ, Інститут історії України Національної академії наук України; Видавництво „Наукова думка“, 2009. ISBN 978-966-00-1028-1. с. 640. Посетен на 2024-03-27. (на украински)
↑ Ф. 1343 Оп. 36 Д. 15995. – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевские. I часть родословной книги Витебской губернии“ // Российский государственный исторический архив, 1915. Архивиран от оригинала на 2023-10-29. Посетен на 2023-10-29. (на руски)
↑ Родословная книга дворян Витебской губернии // Российский государственный исторический архив, 1827 г. Посетен на 2023-01-30. (на руски)
↑ Ainiala, Terhi, Saarikivi, Janne. Personal name systems in Finnic and beyond. Tallinn, Printon, 2017. ISBN 978-952-5667-91-2. p. 260. Посетен на 2024-02-10. (на английски)
↑ Mordań, Michał. Chrześcijańskie dziedzictwo imiennicze utrwalone w nazwiskach mieszkańców Bielska Podlaskiego, Hajnówki i Siemiatycz. Białystok, Wydawnictwo Uniwersytetu w Białymstoku, 2019. ISBN 978-83-7431-591-3. str. 224. Посетен на 2024-02-11. (на полски)
↑ ^а ^б ^в Święcki, Tomasz. Tomasza Święckiego Historyczne pamiątki znamienitych rodzin i osób dawnej Polski. Т. I. Warszawa, Nakładem S. H. Merzbacha Księgarza, 1858. str. 167-168. Посетен на 2024-02-27. (на полски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д Uruski, Seweryn. Rodzina. Herbarz szlachty polskiej. Т. XI. Warszawa, Gebethner i Wolff, 1914 г. Miklaszewski v. Mikłaszewski h. Ostoja. str. 47–49. Посетен на 2024-04-16. (на полски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е Граф Милорадович, Григорий Александрович. Родословная книга черниговского дворянства. Т. 2, часть 6. Санкт-Петербург, Санкт-Петербургская Губернская Типография, 1901 г. с. 129. Посетен на 2023-12-22. (на руски)
↑ ^а ^б Starowolski, Szymon. Monvmenta sarmatarvm beatae aeternitati. Kraków, Officina viduae et haeredum Francisci Caesarij, 1655. с. 555. Посетен на 2024-02-13. D.O.M. ALBERTUS MIKLASZEWSKI, meritis Atauoru Ostoiae Gentis Nobilis hic situs est, armis defendit Patriam, candore propinquos, atq: Duci in Zbaraz obesquio placuit, non illum rabies, non fraus, dolusque proterius fregit, namque fide vindice tutus erat. Hunc tandem Lachesis fato superauit acerbo; gui legis haec, mortis fac memor esto tuae. Obijt 1. maij, Anno Domini 1637. (на латински)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д Niezachowane epitafia w pilickiej farze // www.jura-pilica.com. Архивиран от оригинала на 2021-06-22. Посетен на 2024-02-14. (на полски)
↑ Starowolski, Szymon. Monvmenta sarmatarvm beatae aeternitati. Kraków, Officina viduae et haeredum Francisci Caesarij, 1655. с. 555-556. Посетен на 2024-02-13. D.O.M. Debemus Morti nos nostraque. Generosus Dominus ALBERTUS MIKLASZEWSKI de Dzierzgow, de armis Ostoia, virtute, prudentia,& vitae constantia, praestans pietate & religione Catholica, admirabilis animi & corporis fortitudine, in expeditionibus Turcicis&Scythicis, pro Patria & Fide Orthodoxa catholica supra fidem insignis. Quem martis laboribus, mortisque doloribus, & calumnijs graviter affictum, mors lege fati intempestiue, aetatis suae 1.maij, Anno Domini, 1637. absorpsit, sub hoc tumulo Supremi Iudicis adventum expectat. CVI Maestissima Coniunx Leonora de Rudoltovice, Vexilliseri Zatoriensis, Miklaszewska, hoc monumentum cum lachrymis, cum duobus filijs derelictis posuit. Qui legis haec, da vota deo & deposce quietem defuncto, & mortis sedulus esto memor. (на латински)
↑ ^а ^б Parafia Św. Marii Magdaleny w Szczucinie. Powstanie kościoła parafialnego w Szczucinie pod wezwaniem św. Marii Magdaleny // 2012-12-10. Архивиран от оригинала на 2023-12-05. Посетен на 2024-02-27. (на полски)
↑ ^а ^б Brożek, Grzegorz. Szczucin. Obraz spod lasu // Gość Tarnowski. 2020-03-22. Архивиран от оригинала на 2024-02-27. Посетен на 2024-02-27.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Wielądko, Wojciech Wincenty. Heraldyka czyli opisanie familii, y krwi związku Szlachty Polskiey y W. Księstwo Litt. z ich herbami. Т. Szosty (manuscript), (lit. оd K do L). Warszawa, 1821. str. 363, 367–372. Посетен на 2024-05-23. (на полски)
↑ Малик, Євген Іванович. Герби роду Миклашевських // Місто Ярославни 11 (3). Управління культури і туризму Сумської обласної державної адміністрації, травень–червень 2012. с. 5. Архивиран от оригинала на 2022-06-09.
↑ Павленко, Сергій. 1.8. Миклашевський Михайло Андрійович (1640-i pp.-1706) // Оточення гетьмана Мазепи - соратники та прибічники. Київ, КМ Академія, 2004. ISBN 966-518-259-5. с. 53. Посетен на 2024-02-04. (на украински)
↑ ^а ^б ^в Універсали Івана Мазепи. 1687-1709. Київ, Львів, Інститут української археографії та джерелознавства ім. М. С. Грушевського Національної академії наук України; Наукове товариство імені Шевченка; Центральний державний історичний архів України, м. Київ, 2002. ISBN 966-7155-61-7. с. 6, 70, 86, 107, 142, 215, 246, 254, 288, 349, 364, 388, 392, 400, 406-408, 434, 453, 456, 465, 476, 485; Д 14, Д 15, Д 17-Д 19, Д 21-Д 24, Д 27, Д 29, Д 32, Д 36-Д 39, Д 41, Д 44, Д 47, Д 51, Д 53-Д 55; Д 59, Д 61, Д 62, Д 64-Д 66, Д 69-Д 78, Д 81-Д 85. (на украински)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 27-28. Посетен на 2023-08-05. (на руски)
↑ Арбатская, Юта. Род Миклашевских // Сайт семейного творчества – Константин Вихляев и Юта Арбатская. Посетен на 2023-01-31. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Okinshevych, Lev. Hetman state // Encyclopedia of Ukraine. Т. 2. 1989 г. Посетен на 2022-12-01. (на английски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 28. Посетен на 2023-07-11. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г Encyclopædia Britannica Online. The autonomous hetman state and Sloboda Ukraine // Encyclopædia Britannica Online. p. ref404443. Посетен на 2023-12-21. (на английски)
↑ ^а ^б ^в Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 6, 7, 11-13, 15-18, 20, 22, 24, 41, 42, 45, 47, 48, 58, 61, 62, 65, 72, 74, 78, 82, 86, 90, 96. 97, 124, 156, 176-181, 183-185, 209, 229, 231, 232, 236, 260, 261, 281, 284-286, 308, 311, 314, 347, 385, 404, 407, 408, 410, 414-419, 422, 427-429, 431-435, 438, 439, 448, 458, 460, 463, 465, 469, 470, 472, 475, 479, 481, 484, 486, 490, 491, 493, 494, 498, 504. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л–О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 476. Посетен на 2023-12-25. (на руски)
↑ ^а ^б Томазов, Валерій В`ячеславович. Миклашевський Михайло Андрійович // Енциклопедія історії України. Т. 6: Ла–Мі. Київ, Інститут історії України Національної академії наук України; Видавництво „Наукова думка“, 2009. ISBN 978-966-00-1028-1. с. 638–639. Посетен на 2024-03-27. (на украински)
↑ ^а ^б Павленко, Сергій. 1.8. Миклашевський Михайло Андрійович (1640-i pp.-1706) // Оточення гетьмана Мазепи - соратники та прибічники. Київ, КМ Академія, 2004. ISBN 966-518-259-5. с. 53-54. Посетен на 2024-02-04. (на украински)
↑ ^а ^б ^в ^г Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 243.
↑ 1708 г., декабря 18 – Указ об учреждении губерний и о росписании к ним городов // ПСЗ — полное собрание законов Российской империи. Т. IV. 1708 г. № 2218. Посетен на 2022-12-01. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Ригельман, Александр Иванович. Лѣтописное повѣствованiе о Малой Россiи и ея народѣ и козакахъ вообще. Москва, Университетская типография, 1847. с. 194-199. Посетен на 2023-08-01. (на руски)
↑ ^а ^б Чухліб, Тарас Васильович. "Стародубщина чекає на повернення…": історичні, історіографічні та політичні проблеми українського субрегіону Російської Федерації // Сіверянський літопис (5). 2014 г. с. 235.
↑ ^а ^б ^в ^г Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-литография С. В. Кульженко, 1912 г. с. 479. Посетен на 2023-12-25. (на руски)
↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 32. Посетен на 2024-03-02. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и Граф Милорадович, Григорий Александрович. Родословная книга черниговского дворянства. Т. 2, часть 6. Санкт-Петербург, Санкт-Петербургская Губернская Типография, 1901 г. с. 124. Посетен на 2023-12-22. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Uruski, Seweryn. Rodzina. Herbarz szlachty polskiej. Т. XI. Warszawa, Gebethner i Wolff, 1914 г. Miklaszewski v. Mikłaszewski h. Ostoja. str. 48. Посетен на 2024-04-16. (на полски)
↑ Томазов, Валерій В`ячеславович. Миклашевський Михайло Андрійович // Енциклопедія історії України. Т. 6: Ла–Мі. Київ, Інститут історії України Національної академії наук України; Видавництво „Наукова думка“, 2009. ISBN 978-966-00-1028-1. с. 638–639. Посетен на 2024-03-27. (на украински)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д Малик, Євген Іванович. Герби роду Миклашевських // Місто Ярославни 11 (3). Управління культури і туризму Сумської обласної державної адміністрації, травень–червень 2012. с. 6. Архивиран от оригинала на 2022-06-09.
↑ 1708 г., декабря 18 – Указ об учреждении губерний и о росписании к ним городов // ПСЗ — полное собрание законов Российской империи. Т. IV. 1708 г. № 2218. Посетен на 2022-12-01. (на руски)
↑ Okinshevych, Lev. Hetman state // Encyclopedia of Ukraine. Т. 2. 1989 г. Посетен на 2022-12-01. (на английски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 386-390. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
↑ Okinshevych, Lev. Hetman state // Encyclopedia of Ukraine. Т. 2. 1989 г. Посетен на 2022-12-01. (на английски)
↑ ^а ^б Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 7.
↑ ^а ^б Чеплянская, Екатерина Александровна. Из цикла «Села Стародубского уезда». Понуровка. // Государственный архив Брянской области. Посетен на 2022-12-02. позовава се на: Украинський архв. Т. I. Генеральне следство про маетности Стародубського полку. Киев. 1929. С. 414. (на руски)
↑ ^а ^б МАЛОРОССИ́ЙСКАЯ ГУБЕ́РНИЯ // Большая российская энциклопедия 2004–2017. Посетен на 2024-03-02. (на руски)
↑ ^а ^б Брокгауз, Фридрих Арнольд. Стародуб // Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. Т. XXXI: София — Статика. Санкт-Петербург, Типо-литография И. А. Ефрона, 1900 г. с. 446-448. Посетен на 2024-03-02. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е Канторович, Яков Абрамович. Законы о состояниях: (свод законов Т. IX, изд.1899 г., по Прод. 1906, 1908 и 1909 гг.): с разъяснениями, извлеч. из: Кодификационной объяснительной записки к Законам о состояниях, изд. 1899 г. [и др.] 2-е изд., значит. доп. Санкт-Петербург, Издание юридического книжного склада „Право“, 1911. ст. 968. с. 750, 948. Посетен на 2024-03-05. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Екатерина II. Грамота на права, вольности и преимущества благородного российского дворянства // Полное собрание законов Российской империи. Т. XXII: Царствования государыни императрицы Екатерины Второй. Санкт-Петербург, Губернская типография, 1885. 16.187. с. 21-22. Посетен на 2024-03-05. (на руски)
↑ Ралдугіна, Тетяна Павлівна. Павло Скоропадський – нащадок славетних українських родів (за матеріалами Національного музею історії України) // Збірник наукових праць. Т. Випуск 7: "Павло Скоропадський – останній гетьман України (до 140-річчя від дня народження)". Київ, Український інститут національної пам'яті, 2013 г. с. 102-103. Посетен на 2023-01-30. (на украински)
↑ Чухліб, Тарас Васильович. "Стародубщина чекає на повернення…": історичні, історіографічні та політичні проблеми українського субрегіону Російської Федерації // Сіверянський літопис (5). 2014 г. с. 236, 239, 241.
↑ Шпунтов, Александр Васильевич. Понуровка // Дворянские усадьбы Брянского края: из истории культурного наследия Брянщины. Т. 1. Брянск, Буквица, 2018 г. ISBN 978-5-9908795-1-5. с. 283. Посетен на 2023-02-03. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о Шпунтов, Александр Васильевич. Родовые гербы Стародубщины. Москва, Столица, 2016. ISBN 978-5-906863-48-5. с. 170. Посетен на 2024-04-19. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л–О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 478-479. Посетен на 2023-12-25. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н Дом Гудовичей // Узнай Москву. Архивиран от оригинала на 2021-01-19. Посетен на 2023-07-31. (на руски)
↑ ^а ^б ^в The Editors of Encyclopaedia Britannica. Polish-Lithuanian Commonwealth // Encyclopedia Britannica. 2024-01-08. Архивиран от оригинала на 2024-02-22. Посетен на 2024-03-04. (на английски)
↑ Материалы для истории присоединения Польши к России. Собрание манифестов, указов и других правительственных распоряжений, 1772 год. // Русский архив. Историко-литературный сборник. Выпуски 1-12. Т. 1. Москва, Типография Лазаревского института восточных языков, 1863. с. 551-556. Посетен на 2023-10-29. (на руски)
↑ Scheuch, E.K. Societies, Corporations and the Nation State. BRILL, 2000. ISBN 90-04-11664-8. с. 187.
↑ Могилевская губерния: государственные, религиозные и общественные учреждения (1772–1917). Минск, Государственное учреждение «Национальный исторический архив Беларуси», Издательство «Беларусь», 2014. ISBN 978-985-01-1088-6. с. 3. Посетен на 2024-02-29. (на руски)
↑ ^а ^б Президентская библиотека. АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРРИТОРИАЛЬНОЕ ДЕЛЕНИЕ // Архивиран от оригинала на 2023-03-27. Посетен на 2024-03-04. (на руски)
↑ Административно-территориальное деление Беларуси // Архивиран от оригинала на 2021-06-03. Посетен на 2021-08-08.
↑ ВИ́ЛЕНСКАЯ ГУБЕ́РНИЯ // Большая российская энциклопедия. Архивиран от оригинала на 2023-02-21. Посетен на 2024-03-04. (на руски)
↑ Полное собрание законов Российской Империи. Собрание Первое. Т. XXVII. 1802 — 1803 гг. Санкт-Петербург, Типография II Отделения Собственной Его Императорского Величества Канцелярии, 1830. с. 59. Посетен на 2023-10-29. (на руски)
↑ ^а ^б Алфавитный список дворянских родов, внесенных в родословные дворянские книги Могилевской губернии. Могилев, Типо-Литография Я. Н. Подземскаго, 1909. № по пор. 1087. с. 19. Посетен на 2024-03-05. (на руски)
↑ Алфавитный список дворянским родам Минской губернии, внесенным в дворянскую родословную книгу по 1-е июля 1903 года с приложением списка губернским и уездным предводителям и депутатам дворянства, а также секретарям депутатского собрания. Минск, Губернская Типография, 1903. Посетен на 2024-03-05. (на руски)
↑ Национальный исторический архив Беларуси. Дело № 2 „Книга для записи дворянских родов /на польском языке/, 1788 г.“ // Фонд № 2512, Опись № 1 „Канцелярия Витебского дворянского депутатского собрания“. с. 11об.-12. Посетен на 2024-06-20. (на руски)
↑ ^а ^б Национальный исторический архив Беларуси. Фонд № 2512, Опись № 1 „Канцелярия Витебского дворянского депутатского собрания“, Дело № 2 „Книга для записи дворянских родов /на польском языке/, 1788 г.“, стр. 11об-12 // с. 2, № 2. Архивиран от оригинала на 2024-03-06. Посетен на 2024-03-06. (на руски)
↑ ^а ^б Национальный исторический архив Беларуси. Фонд № 2512, Опись № именной указатель // с. 37, № 502. Архивиран от оригинала на 2024-03-06. Посетен на 2024-03-06. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Национальный исторический архив Беларуси. Фонд № 2512, Опись № 1 „Канцелярия Витебского дворянского депутатского собрания“, Дело № 149 „Дворянская родословная книга Витебской губ. на 1827 г.“, стр. 19-20. // с. 19. Архивиран от оригинала на 2024-03-06. Посетен на 2024-03-06. (на руски)
↑ Национальный исторический архив Беларуси. Фонд № 2512, Опись № 1 „Канцелярия Витебского дворянского депутатского собрания“, Дело № 446 „Родословная книга о дворянском происхождении разных лиц. 1858 г.“, стр. 6об. // с. 50, № 446. Архивиран от оригинала на 2024-03-06. Посетен на 2024-03-06. (на руски)
↑ Екатерина II. Указ от 11 сентября 1788 года. Санкт-Петербург, РГИА – Ф. 1343 Оп. 25 Д. 3724, 1788. с. 41. Посетен на 2024-06-20. (на руски)
↑ Chlebowski, Bronisław. Spiczyno // Słownik geograficzny Królestwa Polskiego i innych krajów słowiańskich. Т. T. 15, cz. 2: Dopełnienia. J - Wol. Warszawa, Skład Główny w Księgarni Gebethnera i Wolffa, 1902. str. 614. Посетен на 2024-07-11. (на полски)
↑ Департамент Герольдии Правительствующего Сената Российской империи. Указ Правительствующего Сената за № 9268 – Дело по рапорту Витебского Дворянского Депутатского Собрания о сопричислении Петра и Федора Андреевых сыновей Миклашевских к роду утвержденному в дворянском достоинстве // РГИА – Ф. 1343 Оп. 25 Д. 3724. 1845-05-31. с. 43-44 (PDF= 73-75). (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 36 Дело 15995 „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевские. I часть родословной книги Витебской губернии“, крайние даты: 4 июня 1915 г. // Посетен на 2024-03-06. (на руски)
↑ Екатерина II. В. Наставление для сочинения и продолжения дворянской родословной книги в наместничестве // Грамота на права, вольности и преимущества благородного российского дворянства. Санкт-Петербург, Губернская типография, 1885. т. 77. с. 20. Посетен на 2024-04-01. (на руски)
↑ Ставропольское дворянское депутатское собрание. Список дворян, внесенных в дворянские родословные книги Ставропольская губерния, Терской и Кубанской областей с 1795 г. по 1 декабря 1912 г., составлен Ставропольским Депутатским Собранием по постановлению очередного Губернского Собрания, состоявшегося 16 декабря 1909 года. Ставрополь, Новая типография, 1912. пореден № 504. с. 54. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Государственный архив Ставропольского края. Фонд № 52. Опись № 1. Дело № 57 – „Дело о переводе надворного советника Федорова Миклашевского из дворян Витебской губернии в дворяне Ставропольской губернии.“; даты документов: 1866 // 1866. Архивиран от оригинала на 2024-02-29. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Алфавитный список домовладельцев губернского города Ставрополя. Ставрополь, Типло-Литография Т. М. Тимофеева, 1903. с. 93. Посетен на 2024-03-09. (на руски)
↑ Иванцов, И. Г. и др. Малоизвестные страницы биографии генерал-лейтенанта И. Д. Попко // ИСТОРИЯ ПОВСЕДНЕВНОСТИ [HISTORY OF EVERYDAY LIFE] (3). 2022. DOI:10.35231/25422375_2022_3_164. с. 174.
↑ Ставрополь-Губернский. Алфавитный список владельцев недвижимых имуществ, расположенных в г. Ставрополе, составленный по сведениям на 1-ое июля 1911 года. Ставрополь, Типо-литография Т. М. Тимофеева, 1911. № 3726. с. 146. Посетен на 2024-03-13. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 36 Дело 15996 „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевские. III часть родословной книги По ордену“, крайние даты: 14 декабря 1895 г. // Посетен на 2024-03-06. (на руски)
↑ Екатерина II. В. Наставление для сочинения и продолжения дворянской родословной книги в наместничестве // Грамота на права, вольности и преимущества благородного российского дворянства. Санкт-Петербург, Губернская типография, 1885. т. 79. с. 20-21. Посетен на 2024-04-01. (на руски)
↑ Екатерина II. Г. Доказательства благородства // Грамота на права, вольности и преимущества благородного российского дворянства. Санкт-Петербург, Губернская типография, 1885. точка 92, подточка 4. с. 24. Посетен на 2024-04-01. (на руски)
↑ Федосеев, Роман Васильевич. Порядок приобретения потомственного дворянства по законодательству XVIII - XIX веков // Гуманитарные и политико-правовые исследования 2 (9). 2020. с. 29.
↑ Рикман, В. Ю. Дворянское законодательство Российской империи. Москва, Типографии издательства МАИ, 1992. ISBN 5-7035-0533-X. с. 26-28. Посетен на 2024-03-06.
↑ ^а ^б ^в Ястребов, Николай Владимирович. Познанское великое княжество // Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. Т. XXIV: Повелительное наклонение — Полярные координаты. Санкт-Петербург, Типо-Литография И. А. Ефрона, 1898. с. 232–233. Посетен на 2024-04-05. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Autorenkollektiv. Südpreußen // Meyers Konversationslexikon. Vierte Auflage. Т. 15. Band: Sodbrennen - Uralit. Leipzig und Wien, Verlag des Bibliographischen Instituts, 1885-1892. S. 423. Посетен на 2024-04-08. (на немски)
↑ The Editors of Encyclopaedia Britannica. Poznań // Encyclopædia Britannica. 2024-03-21. Посетен на 2024-04-08. (на английски)
↑ Geheimes Staatsarchiv Preußischer Kulturbesitz. Posen // Посетен на 2024-04-08. (на немски)
↑ ^а ^б ^в von Mülverstedt, George Adalbert. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der blühende Adel des Königreichs Preußen (Edelleute M–Z.). In einer neuen, vollständig geordneten und reich vermehrten Auflage mit heraldischen und historisch-genealogischen Erläuterungen. Т. 3 (Dritten Bandes zweite Abtheilung). Nürnberg, Verlag von Bauer und Raspe, 1878. S. 264. Посетен на 2024-04-04. (на немски)
↑ von Mülverstedt, George Adalbert. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der blühende Adel des Königreichs Preußen (Edelleute M–Z.). In einer neuen, vollständig geordneten und reich vermehrten Auflage mit heraldischen und historisch-genealogischen Erläuterungen. Т. 3 (Dritten Bandes zweite Abtheilung). Nürnberg, Verlag von Bauer und Raspe, 1878. S. Taf. 315. Посетен на 2024-04-07. (на немски)
↑ Grodzkie i ziemskie > Gniezno > Część 1. 16299 (Nr. 115) 1789. // Teki Dworzaczka – Materiały historyczno-genealogiczne do dziejów szlachty wielkopolskiej XV-XX wieku. Архивиран от оригинала на 2024-04-17. Посетен на 2024-04-17. Maciej Miklaszewski, s. ol. Franciszka i Marianny z Wyganowskich, dziedzic części wsi Stare Żołcze te części sprzedaje poprz. Rokossowskiemu za 1. 600 złp. (f. 62v) 1789.9/III. (на полски)
↑ Grodzkie i ziemskie > Gniezno > Część 1. 14499 (Nr. 102) 1775 // Teki Dworzaczka – Materiały historyczno-genealogiczne do dziejów szlachty wielkopolskiej XV-XX wieku. Архивиран от оригинала на 2024-04-17. Посетен на 2024-04-17. Wojc. i Kat. de Petrykowskie małż. Mysłowieccy z I i Maciej Miklaszewski z II kontr. sprzed. części w Żołczu St. zw. "Chrzanowszczyzna" dat. w Gn. 1775.21/VIII. s. v. 1. 200 złp. (f. 74). Oni tę część nabyli od Pawła Chrzanowskiego wt. po sw. Annie 1751 r.; Teraz rez. (f. 74v) (на полски)
↑ ^а ^б ^в Żółcz // Katalog polskich zamków, pałaców i dworów. Архивиран от оригинала на 2023-10-04. Посетен на 2024-04-05. (на полски)
↑ Grodzkie i ziemskie > Gniezno > Część 1. 16299 (Nr. 115) 1789. // Teki Dworzaczka – Materiały historyczno-genealogiczne do dziejów szlachty wielkopolskiej XV-XX wieku. Архивиран от оригинала на 2024-04-17. Посетен на 2024-04-17. Maciej Miklaszewski, s. ol. Franciszka i Marianny z Wyganowskich, dziedzic części wsi Stare Żołcze te części sprzedaje poprz. Rokossowskiemu za 1. 600 złp. (f. 62v) 1789.9/III. (на полски)
↑ Grodzkie i ziemskie > Gniezno > Część 1. 14499 (Nr. 102) 1775 // Teki Dworzaczka – Materiały historyczno-genealogiczne do dziejów szlachty wielkopolskiej XV-XX wieku. Архивиран от оригинала на 2024-04-17. Посетен на 2024-04-17. Wojc. i Kat. de Petrykowskie małż. Mysłowieccy z I i Maciej Miklaszewski z II kontr. sprzed. części w Żołczu St. zw. "Chrzanowszczyzna" dat. w Gn. 1775.21/VIII. s. v. 1. 200 złp. (f. 74). Oni tę część nabyli od Pawła Chrzanowskiego wt. po sw. Annie 1751 r.; Teraz rez. (f. 74v) (на полски)
↑ Röskau-Rydel, Isabel. Galizien // Online-Lexikon zur Kultur und Geschichte der Deutschen im östlichen Europa. Carl von Ossietzky Universität Oldenburg und Bundesinstitut für Kultur und Geschichte der Deutschen im östlichen Europa, 2021-11-22. Посетен на 2024-04-06. (на немски)
↑ Галиция // Большая российская энциклопедия. Т. 6. Москва, 2006. с. 316. (на руски)
↑ The Editors of Encyclopædia Britannica. Galicia – historical region, Eastern Europe // Encyclopædia Britannica. 2024-03-01. Посетен на 2024-04-06. (на английски)
↑ Матвеев, Геннадий Филиппович. Познанское великое княжество // Большая российская энциклопедия. Т. 26. Москва, Большая российская энциклопедия, 2014. с. 587. (на руски)
↑ von Rosenfeld, Friedrich Heyer, von Bojničić, Ivan. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. 168; Taf. 204. Посетен на 2024-04-06. (на немски)
↑ ^а ^б I. Szlaehta Galicyjska // Poczet szlachty galicyjskiéj i bukowińskiéj. Lwów, W Drukarni Instytutu Stauropigiańskiego, pod zarządem Michała Dzikowskiego, 1857. str. 166. Посетен на 2024-04-07. (на полски)
↑ ^а ^б ^в ^г Центральний державний історичний архів України, м. Львів. Путівник. Львів, Київ, Державний комітет архівів України, Центральний державний історичний архів України, м. Львів, 2001. ф. 166, спр. 45095, 1632-1939 pp. с. 66–67. Посетен на 2024-04-07. (на украински)
↑ Österreichisches Staatsarchiv, Allgemeines Verwaltungsarchiv (Abteilung). Signatur: AT-OeStA/AVA Adel HAA Adelsgeneralien 587.2; Titel: Adelsverzeichnisse und -matrikel Galizien und Bukowina; Entstehungszeitraum: 1831–1918 // Архивиран от оригинала на 2024-04-07. Посетен на 2024-04-07. (на немски)
↑ Lemberger Landtafel. Galizischer und Bukowiner Adel. Т. Heft XV. Lemberg. Österreichisches Staatsarchiv, Abteilung Allgemeines Verwaltungs-, Finanz- und Hofkammerarchiv, Bestandsgruppe Adel. Signatur: AT-OeStA/AVA Adel HAA Adelsgeneralien 587b: Adelsmaterialien: Galizien, Hefte 1-70. S. 21. Посетен на 2024-07-09. (на немски)
↑ von Rosenfeld, Friedrich Heyer, von Bojničić, Ivan. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. 168. Посетен на 2024-04-06. (на немски)
↑ von Rosenfeld, Friedrich Heyer, von Bojničić, Ivan. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. Taf. 23, Taf. 24. Посетен на 2024-04-06. (на немски)
↑ von Rosenfeld, Friedrich Heyer, von Bojničić, Ivan. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. Taf. 204. Посетен на 2024-04-06. (на немски)
↑ von Rosenfeld, Friedrich Heyer, von Bojničić, Ivan. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. 22. Посетен на 2024-04-06. (на немски)
↑ Полтавское дворянское депутатское собрание. Список дворян, внесенных в дворянскую родословную книгу Полтавской губернии. Полтава, Типо-литография Полтавского Губернского Правления, 1898. с. 441-442. Посетен на 2024-03-08. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 36 Дело 15997 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевские. II часть родословной книги Полтавской губернии.“; крайние даты: 16 апреля 1898 г. // Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3729 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Полтавской губернии.“; крайние даты: 1873 г. // 1873. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Киевское дворянское депутатское собрание. Список дворян Киевской губернии. Киев, Типография 1-й Киевской артели Печатного дела, 1906. с. 166. Посетен на 2024-03-08. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3727 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Киевской губернии.“; крайние даты: 1868 г. // 1868. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3728 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Курской губернии.“; крайние даты: 1840 г. // 1840. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Центральний державний історичний архів України. Миклашевские – помещики Черниговской, Харьковской и Курской губернии. Фонд 834, Опись. I, 1665–1908 г.г. // с. 1–2. Архивиран от оригинала на 2023-07-08. Посетен на 2024-04-02. (на руски)
↑ Подольское дворянское депутатское собрание. Список дворян, внесенных в родословную книгу Подольской губернии. Каменец-Подольск, Типография Свято-Троицкого Братства, 1913. с. XIII, 669. Посетен на 2024-03-08. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3730 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Подольской губернии.“; крайние даты: 1853 г. // 1853. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Смоленское дворянское депутатское собрание. Список дворянских родов, внесенных в родословные дворянские книги Смоленской губернии. Смоленск, Паровая Типо-литография Я. Н. Подземского, 1897. с. 45, 82. Посетен на 2024-03-08. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3727 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Смоленской губернии.“; крайние даты: 1856 г. // 1856. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3732 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Уфимской губернии.“; крайние даты: 1882 г. // 1882. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3733 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Черниговской губернии.“; крайние даты: 1857 г. // 1857. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3734 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Черниговской губернии.“; крайние даты: 1864 г. // 1864. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3735 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Черниговской губернии.“; крайние даты: 1859-1891 гг. // 1859. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3736 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Черниговской губернии.“; крайние даты: 1874 г. // 1874. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3737 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Черниговской губернии. Гербовое. (См. Общий гербовник дворянских родов Всероссийской империи, часть III, стр. 105)“; крайние даты: 1868 г. // 1868. Посетен на 2024-03-07. (на руски)
↑ княз Голицын, Павел Павлович. Список дворянских родов Новгородской губернии, внесенных в дворянскую родословную книгу с 1787 г. по 1-е января 1910 года, с приложением списка губернских и уездных предводителей дворянства 1767 года. Новгород, 1910. с. 317. Посетен на 2024-03-10. (на руски)
↑ Kolekcja Dokumentów Heroldii Królestwa Polskiego (Archiwum Kaczanowskiego). Rezolucje Heroldii. Т. (nieustalony; 4?). ЦДІАК України – Ф. 966. Оп. 1. Спр. 3, 1840–1844. Посетен на 2024-05-23. (на полски)
↑ ^а ^б Gajl, Tadeusz. Polish Armorial. Family Names. Ostoja // Архивиран от оригинала на 2022-10-18. Посетен на 2022-10-18. (на английски)
↑ ^а ^б ^в ^г Znamierowski, Alfred. Herbarz rodowy. Warszawa, Świat Książki, 2004. ISBN 83-7391-166-9. str. 142. Посетен на 2024-02-10. (на полски)
↑ Nickel, Helmut. Tamgas and Runes, Magic Numbers and Magic Symbols // Metropolitan Museum Journal 8. 1973 г. с. 166.
↑ Mielczarek, Mariusz, Brzezinski, Richard. The Sarmatians 600 BC–AD 450. Osprey Publishing, 2002 г. ISBN 978-1-84176-485-6. (на английски)
↑ Znamierowski, Alfred. Herbarz rodowy. Warszawa, Świat Książki, 2004. ISBN 83-7391-166-9. str. 21-24. Посетен на 2024-02-10. (на полски)
↑ Andrzej Kulikowski: Wielki Herbarz Rodów Polskich. Warszawa: Świat Książki-Bertelsmann Media, 2005. ISBN 83-7391-523-0
↑ Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. Т. XIX (Мекенен — Мифу-Баня). Санкт-Петербург, Семеновская Типолитография (И.А. Ефрона), 1896 г. Миклашевские, дворянский род. с. 249. (на руски)
↑ Niesiecki, Kasper. Ostoja Herb // Herbarz polski Kaspra Niesieckiego powiększony dodatkami z późniejszych autorów, rękopismów, dowodów urzędowych i wydany przez Jana Nep. Bobrowicza. Т. VII. Lipsk, Breitkopf & Härtel, 1841. str. 171. (на полски)
↑ Gajl, Tadeusz et al. Miklaszewski // Herbarz Polski. Polish Armorial. Архивиран от оригинала на 2023-09-07. Посетен на 2023-09-07. (на английски)
↑ von Żernicki-Szeliga, Emilian. Der Polnische Adel und die demselben hinzugetretenen andersländischen Adelsfamilien. General-Verzeichniss. Т. II. Hamburg, Verlag von Henri Grand, 1900. S. 86. Посетен на 2024-02-10. (на немски)
↑ ^а ^б Banaszak, Marian, Lenort, Feliks. Dzieje poznania i województw poznańskiego (w granicach z 1974 r.). Informator o materiałach archiwalnych. Т. II. Warszawa, Naczelna Dyrekcja Archiwów Państwowych, 1982 г. sygn. DK perg. 81; Poznań, 30 VI 1358. Czcibor dziekan kapituły poznańskiej udziela Cechosowi przywileju na sołectwo we wsi kapitulnej Trojanowo. Druk: KDW, t. III, nr 1384. str. 46. Посетен на 2022-11-26. (на полски)
↑ Armorial dit de Lyncenich. 1400-1450 г. Royal Library of Belgium [ms. II 6567]. с. 106 [107], 107 [108]. Посетен на 2022-09-27.
↑ Wapenboek Gelre. 1370-1395 г. с допълнения от началото на XV в. Royal Library of Belgium [ms. 15652-56]. с. 53v [112]. Посетен на 2022-09-27. (на нидерландски)
↑ Armorial Bellenville. 1401-1500 г. Bibliothèque nationale de France. Département des Manuscrits. Français 5230. с. 60v1. Посетен на 2022-09-27.
↑ Bergshammarsamlingen. Vapenboken. Riksarkivet, 1440 г. с. 292. Посетен на 2022-09-28.
↑ Armorial de l'Europe et de la Toison d'or. Bibliothèque nationale de France. Bibliothèque de l'Arsenal, 1401-1500 г. Ms-4790 réserve. с. 120 [120r]. Посетен на 2022-09-28.
↑ Długosz, Jan. Insignia seu Clenodia Regis et Regni Poloniae. Bibliothèque nationale de France. Bibliothèque de l'Arsenal., ок. 1450 г. [дигитална версия на копие от ок. 1650 г.] ark:/12148/cc79133m; 1114, „Stemmata Polonica”. с. 61v. Посетен на 2022-09-25. (на латински)
↑ von Richental, Ulrich. Concilium zu Constencz [Chronik des Konstanzer Konzils]. Augsburg, Anton Sorg, 02.09.1483. S. 185v, 186r. Посетен на 2022-09-28. (на немски)
↑ Kalinowski, Rafał. Protoheraldyczny znak na portalu kościoła w Wysocicach a historia herbu Ostoja w średniowieczu // Rocznik Polskiego Towarzystwa Heraldycznego. Т. nowej serii t. XV (XXVI). Warszawa, 2016 г. str. 24. Посетен на 2022-11-26. (на полски)
↑ Piekosiński, Franciszek. Heraldyka polska wieków średnich. Kraków, Akademia Umiejętności, 1889. str. 117-119. Посетен на 2022-11-19. (на полски)
↑ Köpeczi, Béla. Középkori művelődés Erdélyben // Erdély története három kötetben. Т. Első kötet – A kezdetektől 1606-ig. Budapest, Akadémiai Kiadó, 1986 г. ISBN 9789630542036. с. 368-369. Посетен на 2022-11-26. (на унгарски)
↑ Wojciechowski, Grzegorz. Ścibor - XV-wieczny polityk i dziedzic Ponieca // Wieści z Gminy Poniec. 10 2011. с. 12. Посетен на 2022-09-27.
↑ Acta capitulorum nec non iudiciorum ecclesiasticorum selecta. Т. II – Acta iudiciorum ecclesiasticorum dioecesum Gneznensis et Poznaniensis (1403-1530). Kraków, Akademii Umiejętności; Biblioteka Uniwersytetu Gdańskiego, 1902. относно: година 1441, точка 382. с. 131. Посетен на 2022-09-29. „[...] Leonardum de ibidem, qui duas lunas cruce intermedia ferunt in clipeo et ipsorum proclamacio Ostoya; [...]“ (на латински)
↑ Starodawne prawa polskiego pomniki. Т. VIII – Antiquissimi libri iudiciales terrae Cracouiensis; Pars 1, ab an. 1374-1390. Cracoviae, Sumptibus Academiae Litterarum; Typis Wl. Lud. Anczyc et sociorum, 1884. № 4730. с. 260. Посетен на 2022-09-27. (на латински)
↑ Piekosiński, Franciszek. Heraldyka polska wieków średnich. Kraków, Akademia Umiejętności, 1889. str. 117. Посетен на 2022-09-27. (на полски)
↑ Szymański, Józef. Herbarz średniowiecznego rycerstwa polskiego. Warszawa, Wydawnictwo Naukowe PWN, 1993. ISBN 83-01-09797-3. str. 138–141. (на полски)
↑ Piekosiński, Franciszek. Heraldyka polska wieków średnich. Kraków, Akademia Umiejętności, 1889. str. 117. Посетен на 2022-09-27. (на полски)
↑ ^а ^б ^в Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 61, 180-181, 413-414. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ ^а ^б Niesiecki, Kasper. Ostoja Herb // Herbarz polski Kaspra Niesieckiego powiększony dodatkami z późniejszych autorów, rękopismów, dowodów urzędowych i wydany przez Jana Nep. Bobrowicza. Т. VII. Lipsk, Breitkopf & Härtel, 1841 г., [1738 г.] str. 170. (на полски)
↑ Znamierowski, Alfred. Herbarz rodowy. Warszawa, Świat Książki, 2004. ISBN 83-7391-166-9. str. 24. (на полски)
↑ Szymański, Józef. Herbarz rycerstwa polskiego z XVI wieku. Warszawa, DiG, 2001. ISBN 83-7181-217-5. str. 209. (на полски)
↑ Szymański, Józef. Herbarz rycerstwa polskiego z XVI wieku. Warszawa, DiG, 2001. ISBN 83-7181-217-5. str. 209. (на полски)
↑ Българско хералдическо и вексилоложко общество. Гербов регистър на Българското хералдическо и вексилоложко общество (PDF) // 18.04.2010. с. 2. Посетен на 25.09.2022. „[... ] «блазон» означава точно описание на герб чрез използване на възприети хералдически термини, ред и логика [...]“ (на български)
↑ Лукомський, Владислав Крискентійович, Модзалевський, Вадим Львович. Малоросійський гербовник. Санкт Петербург, издание Черниговского дворянства, типография Сириус, 1914. с. 110. Посетен на 2023-09-18. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к Шпунтов, Александр Васильевич. Родовые гербы Стародубщины. Москва, Столица, 2016. ISBN 978-5-906863-48-5. с. 171. Посетен на 2023-09-29. (на руски)
↑ Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л–О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 476-477. (на руски)
↑ ^а ^б Шпунтов, Александр Васильевич. Родовые гербы Стародубщины. Москва, Столица, 2016. ISBN 978-5-906863-48-5. с. 170-171. Посетен на 2023-09-29. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д Роздобудько, Ігор. Київ і Стародубщина. Герб стародубського полковника височіє над головним майданом України // Радіо Свобода. 2021-01-05. Архивиран от оригинала на 2023-03-01. Посетен на 2023-09-29. (на украински)
↑ ^а ^б ^в Struk, Danylo Husar. Myklashevsky, Mykhailo A. // Internet Encyclopedia of Ukraine. Canadian Institute of Ukrainian Studies, 1993. Архивиран от оригинала на 2022-12-10. Посетен на 2023-09-29. (на английски)
↑ Київська Митрополія Української Православної Церкви. Видубицький монастир // Офіційний сайт Київської Митрополії Української Православної Церкви. Архивиран от оригинала на 2023-03-24. Посетен на 2023-10-10. (на украински)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Лукомський, Владислав Крискентійович, Модзалевський, Вадим Львович. Малоросійський гербовник. Санкт Петербург, издание Черниговского дворянства, типография Сириус, 1914. с. 111. Посетен на 2023-09-18. (на руски)
↑ ^а ^б Лукомський, Владислав Крискентійович, Модзалевський, Вадим Львович. Малоросійський гербовник. Санкт Петербург, издание Черниговского дворянства, типография Сириус, 1914. с. 110-111. Посетен на 2023-09-23. (на руски)
↑ Арбатская, Юта; Вихляев, Константин. Имение Миклашевских в селе Беленькое Екатеринославского уезда (ныне Запорожская обл., Украина) // Сайт семейного творчества. Архивиран от оригинала на 2022-12-10. Посетен на 2023-06-02. (на руски)
↑ Брачный герб Миклашевских и Олсуфьевых с самобытными версиями гербов // Общий Гербовник дворянских родов Всероссийской Империи. Сетевое издание «Геральдика.ру». Сетевое издание «Геральдика.ру». Архивиран от оригинала на 2023-10-04. Посетен на 2023-10-04. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 417-419. Посетен на 2023-12-22. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л–О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 477-478. Посетен на 2023-12-25. (на руски)
↑ Лазарев, Яков Анатольевич. Место украинской казацкой элиты в составе российского дворянства в первой половине 1760-х гг. // Вопросы истории (3). 2017. с. 70-85.
↑ Списокъ дворянамъ Царства Польскаго, съ пріобщеніемъ краткихъ свѣдѣній о доказательствахъ дворянства / Spis szlachty Królestwa Polskiego z dodaniem krótkiéj informacyi o dowodach szlachectwa. Warszawa, Druk. S. Orgelbranda, 1851 г. Посетен на 2022-10-17. (на руски)
↑ Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийскiй родословникъ. Съ 40 портретами. Т. Третий (Л–О). Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 486. Посетен на 2024-05-07. (на руски)
↑ Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийскiй родословникъ. Съ 40 портретами. Т. Третий (Л–О). Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 504. Посетен на 2024-05-07. (на руски)
↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 751-752. Посетен на 2023-12-22. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 248.
↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 33. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
↑ ^а ^б Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийскiй родословникъ. Съ 40 портретами. Т. Третий (Л–О). Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 480. Посетен на 2023-08-22. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Центральний державний історичний архів України, м. Київ. Фонд 51, Опис 1, Справа 5: Універсали гетьмана Івана Мазепи і Данила Апостола родині стародубського полковника Михайла Миклашевського про підтвердження права власності на млини та хутори Березовщина та Десятуха Другої Стародубської полкової сотні. Наявні документи 1706 р. Копія ХІХ // 1704-1729. Архивиран от оригинала на 2023-10-15. Посетен на 2023-10-15. (на руски)
↑ ^а ^б Черниговский губернский статистический комитет. Календарь Черниговской губернии на 1891 год. Т. Годъ пятый. Чернигов, Типографія Губернскаго Правленія, 1890. с. 72. Посетен на 2023-10-16. (на руски)
↑ Данилюк, П. I. Біленьке // Історія міст і сіл Української РСР. Т. 26 – Запорізька область. Київ, Інститут історії Академії наук УРСР; Харкiвська книжкова фабрика iм. М. В. Фрунзе, 1970 г. с. 298-308, 310. Посетен на 2023-05-17. (на украински)
↑ Харлан, Олександр Вікторович. Архітектурно-містобудівні дослщження садиби Миклашевських у селі Біленькому Запорізької області в 2016 р. (PDF) // Історія і культура Придніпров'я: Невідомі та маловідомі сторінки. Науковий щорічник. 13. Видавець Олег Філюк, 2017 г. с. 31-48. Архивиран от оригинала на 2023-05-26.
↑ Эварницкий, Дмитрий Иванович. Запорожье в остатках старины и преданиях народа. Т. Часть I. Санкт-Петербург, Издание Л. Ф. Пантелеева, 1888 г. с. 273. Посетен на 2023-05-24. (на руски)
↑ Новицький, Яків. Твори у 5 томах. Т. 2. Запоріжжя, Тандем–У, 2007 г. с. 167. Посетен на 2023-05-24. (на украински)
↑ ^а ^б Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-литография С. В. Кульженко, 1912 г. с. 496. Посетен на 2023-12-25. (на руски)
↑ ^а ^б Яворницький, Дмитро Іванович. Твори у 20 томах. Т. 2. Київ, Запоріжжя, Тандем–У; Інститут української археографії та джерелознавства ім. М. С. Грушевського, 2005. ISBN 966-7482-48-0. с. 183. Посетен на 2023-06-04. (на украински)
↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 33, 179. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 515. Посетен на 2023-12-22. (на руски)
↑ ^а ^б Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Друк. Всеукр. Акад. наук, 1929. с. 11, 72, 415, 418-419. Посетен на 2023-07-21. (на украински)
↑ Чеплянская, Екатерина Александровна; Ющенко, Николай Егорович. Из цикла «Села Стародубского уезда». Буда Понуровская // Государственный архив Брянской области. Архивиран от оригинала на 2023-01-31. Посетен на 2023-07-10. (на руски)
↑ ^а ^б Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 420, 425. Посетен на 2023-12-22. (на руски)
↑ № 86, 1688, серпня 31. Батурин над Кустоловом. – Універсал Івана Мазепи Михайлові Миклашевському на село Волокитин „до ласки войсковой“ // Універсали Івана Мазепи 1687–1709. Київ, Львів, Інституті української археографії та джерелознавства ім. М. С. Грушевського; Наукове товариство ім. Шевченка; Центральний державний історичний архів України, м. Київ, 2002. ISBN 966-7155-61-7. с. 138. Посетен на 2024-02-09. (на руски)
↑ Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 394. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
↑ ^а ^б Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 244.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 477. Посетен на 2023-12-25. (на руски)
↑ ^а ^б Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 29. Посетен на 2023-07-11. (на руски)
↑ Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 67.
↑ ^а ^б ^в Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 390-392. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
↑ ^а ^б Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 392-393. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 245.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Друк. Всеукр. Акад. наук, 1929. с. 18. Посетен на 2023-07-21. (на украински)
↑ Купцов, Александр. Миклашевские и Шечковы в Ворголе // 2022-08-03. Архивиран от оригинала на 2023-07-05. Посетен на 2023-07-05. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 246.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 177-178. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийскiй родословникъ. Съ 40 портретами. Т. 3 (Л – О). Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 478. Посетен на 2023-08-21. (на руски)
↑ Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 184-185. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 515-516. Посетен на 2023-12-22. (на руски)
↑ Черниговский губернский статистический комитет. Календарь Черниговской губернии на 1891 год. Т. Годъ пятый. Чернигов, Типографія Губернскаго Правленія, 1890. с. 97. Посетен на 2023-10-16. (на руски)
↑ Стефашин, Николай Анатольевич; Стефашина, Вера Николаевна. ДЕСЯТУХА // Путешествие по Брянску. Архивиран от оригинала на 2022-12-04. Посетен на 2023-11-19. (на руски)
↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 337. Посетен на 2023-08-05. (на руски)
↑ Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 31, 386-390. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
↑ Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 396-397. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
↑ Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 395. Посетен на 2023-08-09. (на руски)
↑ Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 394-395. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
↑ ^а ^б Павленко, Сергій. 1.8. Миклашевський Михайло Андрійович (1640-i pp.-1706) // Оточення гетьмана Мазепи - соратники та прибічники. Київ, КМ Академія, 2004. ISBN 966-518-259-5. с. 54. Посетен на 2024-02-04. (на украински)
↑ ^а ^б ^в ^г Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 248-249.
↑ Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 180. Посетен на 2023-08-07. (на руски)
↑ Лазаревскій, А. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 249.
↑ Токарєв, Сергій Анатолійович. Глуховская сотня за материалами ревизий Нежинского полка в 30-40-х годах XVIII ст. // Сіверщина в історії України 3. Національний заповідник „Глухів“; Центр пам’яткознавства НАН України і УТОПІК, 2010. ISBN 978-966-8999-20-8. с. 180. Архивиран от оригинала на 2023-05-07.
↑ Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 259-260, 262-266, 389, 407-408, 425, 498. Посетен на 2023-07-21. (на украински)
↑ Чеплянская, Екатерина Александровна. КАРТУШИН (КАРТУШИНО) // Стародубский уезд. Села и их жители. с. 4. Архивиран от оригинала на 2022-12-12. Посетен на 2023-08-01. (на руски)
↑ Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 32. Посетен на 2023-08-09. (на руски)
↑ Вечерський, Віктор. Монастирі та храми Путивльщини. Київ, Техніка, 2007 г. ISBN 966-575-043-7. с. 149. Посетен на 2023-06-28. (на украински)
↑ ^а ^б Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 404-405. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ ^а ^б Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 311, 314. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-литография С. В. Кульженко, 1912 г. с. 482. Посетен на 2023-12-25. (на руски)
↑ Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 31, 75, 308-309, 314-315, 392. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Друк. Всеукр. Акад. наук, 1929. с. 10-11, 414-415. Посетен на 2023-08-14. (на украински)
↑ ^а ^б Модзалевський, Вадим Львович. Гути на Чернігівщині. Київ, Українська академія наук, 1926. с. 81. Посетен на 2024-02-08. (на руски)
↑ ^а ^б Крапивний, Роман. Гутний промисел на теренах Ніжинського полку в середині XVII – XVIII ст. // Ніжинська старовина 18 (21). 2014. с. 134.
↑ Павленко, Сергій. 1.8. Миклашевський Михайло Андрійович (1640-i pp.-1706) // Оточення гетьмана Мазепи - соратники та прибічники. Київ, КМ Академія, 2004. ISBN 966-518-259-5. с. 54. Посетен на 2024-02-04. (на украински)
↑ Штиглиц, Николай Бернгардович. Черниговская губерния. III. Уезд Глуховский. Стан 2. // Список населенных мест Черниговской губернии по сведениям 1859 года. Санкт-Петербург, Центральный статистический комитет Министерства внутренних дел, 1866. 707|Гутка (Миклашевского), хут. вл.|при протоке р. Есмани. с. 35. Посетен на 2024-02-09. (на руски)
↑ Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 47. Посетен на 2023-08-08. (на руски)
↑ Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 61, 415-416. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Друк. Всеукр. Акад. наук, 1929. с. 17-19, 385. Посетен на 2023-07-21. (на украински)
↑ ^а ^б Черниговский губернский статистический комитет. Календарь Черниговской губернии на 1891 год. Т. Годъ пятый. Чернигов, Типографія Губернскаго Правленія, 1890. с. 121. Посетен на 2023-10-16. (на руски)
↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 179. Посетен на 2024-01-30. (на руски)
↑ Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Друк. Всеукр. Акад. наук, 1929. с. 385. Посетен на 2023-07-21. (на украински)
↑ Черниговский губернский статистический комитет. Календарь Черниговской губернии на 1891 год. Т. Годъ пятый. Чернигов, Типографія Губернскаго Правленія, 1890. с. 123. Посетен на 2023-10-16. (на руски)
↑ Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 433, 434. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 24-25, 177-178. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ ^а ^б Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 184-185. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 433-435. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 183-184. Посетен на 2023-08-04. (на руски)
↑ ^а ^б Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 20, 426-430. Посетен на 2023-08-05. (на руски)
↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 487. Посетен на 2023-12-22. (на руски)
↑ Лазаревский, Александр Матвеевич. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 384. Посетен на 2023-08-23. (на руски)
↑ Стефашин, Николай Анатольевич. ЯБЛОНКА БРЯНСКАЯ ОБЛАСТЬ (посёлок, деревня, село, населённый пункт) // Путешествие по Брянску. Архивиран от оригинала на 2022-09-28. Посетен на 2023-08-23. (на руски)
↑ Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-литография С. В. Кульженко, 1912 г. с. 476-496. Посетен на 2023-12-25. (на руски)
↑ Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 418, 420, 425, 515. Посетен на 2023-12-22. (на руски)
↑ Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 6.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 6-7.
↑ UNESCO World Heritage Centre 1992-2023. City of Vicenza and the Palladian Villas of the Veneto // Посетен на 2023-03-06. (на английски)
↑ Лученинов, Александр Сергеевич, Дмитрий Александрович, Стрижак. Путешествие по селу Понуровка Стародубского района Брянской области. Эколого-краеведческий путеводитель. Понуровка, 2016 г. с. 19. Посетен на 2023-03-11. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м Шпунтов, Александр Васильевич. Понуровка // Дворянские усадьбы Брянского края: из истории культурного наследия Брянщины. Т. 1. Брянск, Буквица, 2018 г. ISBN 978-5-9908795-1-5. с. 275. Посетен на 2023-02-03. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 10.
↑ ^а ^б ^в Нешкова, Елена. Род Миклашевских // 2020-11-11. Посетен на 2023-05-13. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ДЕБРИ 32. Усадьба Миклашевских село Понуровка // 2016-11-18. Посетен на 2023-05-13. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 8.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 9.
↑ ^а ^б ^в Историко-статистическое описание Черниговской епархии. Т. Книга седмая – Стародубский, Мглинский, Новозыбковский, Глуховский и Нежский уезды. Чернигов, Губернская типография, 1873. с. 81. Посетен на 2024-02-02. (на руски)
↑ Церковь Александра Невского. Место упокоения Миклашевских. Понуровка. // 2021-11-13. Посетен на 2024-02-01. (на руски)
↑ Шпунтов, Александр Васильевич. Понуровка // Дворянские усадьбы Брянского края: из истории культурного наследия Брянщины. Т. 1. Брянск, Буквица, 2018 г. с. 287. Посетен на 2023-02-03. (на руски)
↑ Церковь Александра Невского. Место упокоения Миклашевских. Понуровка. // 2021-11-13. Посетен на 2024-02-01. (на руски)
↑ ^а ^б Кудеяров Погреб. Рассказ Бабушки Тани об усадьбе Миклашевских (с.Понуровка) // 2020-02-17. Посетен на 2023-05-13. (на руски)
↑ ^а ^б Церковь Александра Невского. Место упокоения Миклашевских. Понуровка. // 2021-11-13. Посетен на 2024-02-01. (на руски)
↑ В селе Понуровка Стародубского округа увековечили память земляка // Стародубский вестник. 2021-08-22. Архивиран от оригинала на 2024-01-31. Посетен на 2024-01-31.
↑ Чухліб, Тарас Васильович. "Стародубщина чекає на повернення…": історичні, історіографічні та політичні проблеми українського субрегіону Російської Федерації // Сіверянський літопис (5). 2014 г. с. 236, 239, 241.
↑ Соборы.ру – Народный каталог православной архитектуры. Понуровка. Церковь Рождества Пресвятой Богородицы. // Соборы.ру – Народный каталог православной архитектуры. Посетен на 2023-05-13. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к Страница прихода Русская Православная Церковь, Брянская митрополия, Клинцовская епархия, Стародубское благочиние. Храм Рождества Пресвятой Богородицы с. Понуровка // Prihod.ru. Посетен на 2023-05-13. (на руски)
↑ ^а ^б В селе Понуровка Стародубского района Брянщины восстановлен храм Рождества Пресвятой Богородицы. // Телеканал «Союз». Екатеринбургский епархиальный Информационно-издательский центр, 2019-12-10. Посетен на 2023-05-13.
↑ ^а ^б Телеканал «Союз». В селе Понуровка Стародубского района Брянщины восстановлен храм Рождества Пресвятой Богородицы. // 2019-12-10. Посетен на 2023-05-13. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 67.
↑ ^а ^б ^в Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 4.
↑ Токарєв, Сергій Анатолійович. Глуховская сотня за материалами ревизий Нежинского полка в 30-40-х годах XVIII ст. // Сіверщина в історії України 3. Національний заповідник „Глухів“; Центр пам’яткознавства НАН України і УТОПІК, 2010. ISBN 978-966-8999-20-8. с. 180. Архивиран от оригинала на 2023-05-07.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т ^у ^ф ^х ^ц ^ч Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 6.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т ^у ^ф ^х ^ц ^ч ^ш ^щ ^ю ^я ^аа ^аб ^ав ^аг ^ад ^ае ^аж Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 7.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 68.
↑ ^а ^б ^в ^г Вечерський, Віктор. Монастирі та храми Путивльщини. Київ, Техніка, 2007 г. ISBN 966-575-043-7. с. 152. Посетен на 2023-06-28. (на украински)
↑ Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 68-69.
↑ ^а ^б ^в ^г Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 69.
↑ Вечерський, Віктор. Монастирі та храми Путивльщини. Київ, Техніка, 2007 г. ISBN 966-575-043-7. с. 153. Посетен на 2023-06-28. (на украински)
↑ ^а ^б ООО „ПАЛЛАДА“. Фрагменты фарфорового иконостаса завода Миклашевского в Путивльском краеведческом музее-заповеднике // 2014-01-28. Архивиран от оригинала на 2014-08-10. Посетен на 2023-02-02. (на руски)
↑ Поло, Марко. Пътешествия. 2. изд. София, Изток-Запад, 2015 г., [около 1300 г.] ISBN 978-619-152-580-5. (на български)
↑ ^а ^б Temple, Robert K.G. (2007). The Genius of China: 3,000 Years of Science, Discovery, and Invention (3rd edition). London: André Deutsch, pp. 104-5. ISBN 978-0-233-00202-6 (на английски език)
↑ Burns, William E. Science in the enlightenment: An encyclopedia. Santa Barbara, ABC-Clio, 2003. ISBN 978-1-57607-886-0. с. 38–39. Архивиран от оригинала на 2015-11-20. (на английски език)
↑ ^а ^б Richards, Sarah. Eighteenth-century ceramic: Products for a civilised society. Manchester, Manchester University Press, 1999. ISBN 978-0-7190-4465-6. с. 23–26. (на английски език)
↑ Wardropper, Ian. News from a radiant future: Soviet porcelain from the collection of Craig H. and Kay A. Tuber. Chicago, Art Institute of Chicago, 1992. ISBN 978-0-86559-106-6. Архивиран от оригинала на 2017-12-02.
↑ Михайлова, Т. И. История русских изобретений. Фарфор. // Казанский национальный исследовательский технологический университет (КНИТУ). Посетен на 2023-02-02. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д Слободянюк, Тетяна. Від мініатюри — до іконостасу // Україна Молода. 2011-09-29. Посетен на 2023-02-02.
↑ Бородянський, Володимир Володимирович. Наказ № 630 // www.gov.ua. Міністерства культури, молоді та спорту України, 2020-02-10. с. 284, Богадільня Миклашевських. Посетен на 2023-02-09. (на украински)
↑ Бажан, Микола Платонович. Фарфор // Українська радянська енциклопедія. Т. том 11 книга 1: Стодола-Фітогеографія. Київ, Поліграфкнига, Київська книжкова фабрика, 1984 г. с. 534-535. Посетен на 2023-02-02. (на украински)
↑ Тараканова, Ольга Леонидовна. Заветный вензель А и М // Изделия из фарфора на отечественном антикварном рынке. Конспект лекций по дитсциплине «Предметы антиквариата» для студентов вузов, обучающихся по специальности 021600 «Книгораспространение». Москва, Московский государственный университет печати, 2005 г. Посетен на 2023-02-02. (на руски)
↑ Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 8.
↑ Бородянський, Володимир Володимирович. Наказ № 630 // www.gov.ua. Міністерства культури, молоді та спорту України, 2020-02-10. с. 284, Богадільня Миклашевських. Посетен на 2023-02-09. (на украински)
↑ Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 66–80.
↑ ^а ^б Біленьківська громада. Садиба дворян Міклашевських // 2017 г. Архивиран от оригинала на 2023-05-24. Посетен на 2023-05-24. (на украински)
↑ Эварницкий, Дмитрий Иванович. Запорожье в остатках старины и преданиях народа. Т. Часть I. Санкт-Петербург, Издание Л. Ф. Пантелеева, 1888 г. с. 273. Посетен на 2023-05-24. (на руски)
↑ Новицький, Яків. Твори у 5 томах. Т. 2. Запоріжжя, Тандем–У, 2007 г. с. 167. Посетен на 2023-05-24. (на украински)
↑ Данилюк, П. I. Біленьке // Історія міст і сіл Української РСР. Т. 26 – Запорізька область. Київ, Інститут історії Академії наук УРСР; Харкiвська книжкова фабрика iм. М. В. Фрунзе, 1970 г. с. 298-308, 310. Посетен на 2023-05-17. (на украински)
↑ Харлан, Олександр Вікторович. Архітектурно-містобудівні дослщження садиби Миклашевських у селі Біленькому Запорізької області в 2016 р. (PDF) // Історія і культура Придніпров'я: Невідомі та маловідомі сторінки. Науковий щорічник. 13. Видавець Олег Філюк, 2017 г. с. 31-48. Архивиран от оригинала на 2023-05-26.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т ^у ^ф ^х ^ц ^ч ^ш ^щ ^ю ^я ^аа ^аб ^ав ^аг ^ад ^ае ^аж ^аз ^аи ^ак ^ал ^ам ^ан ^ао ^ап ^ар ^ас ^ат ^ау ^аф ^ах ^ац ^ач ^аш ^ащ ^аю ^ая ^ба ^бб ^бв ^бг ^бд ^бе ^бж ^бз ^би ^бк ^бл ^бм ^бн ^бо ^бп ^бр ^бс ^бт ^бу ^бф ^бх ^бц ^бч ^бш ^бщ ^бю ^бя ^ва ^вб ^вв ^вг ^вд ^ве ^вж ^вз Харлан, Олександр Вікторович. Архітектурно-містобудівні дослщження садиби Миклашевських у селі Біленькому Запорізької області в 2016 р. (PDF) // Історія і культура Придніпров'я: Невідомі та маловідомі сторінки. Науковий щорічник. 13. Видавець Олег Філюк, 2017 г. с. 31-48. Архивиран от оригинала на 2023-05-26.
↑ ^а ^б Новицький, Яків. Твори у 5 томах. Т. 2. Запоріжжя, Тандем–У, 2007 г. с. 403. Посетен на 2023-05-24. (на украински)
↑ Яворницький, Дмитро Іванович. Твори у 20 томах. Т. 2. Київ, Запоріжжя, Тандем–У; Інститут української археографії та джерелознавства ім. М. С. Грушевського, 2005. ISBN 966-7482-48-0. с. 303. Посетен на 2023-06-04. (на украински)
↑ ^а ^б Gorban, Angela. Усадьба Миклашевского в с.Беленькое, Запорожского р-на, Запорожской обл. // 2021. Архивиран от оригинала на 2023-06-02. Посетен на 2023-06-02. (на руски)
↑ Константин Вихляев; Юта Арбатская. Имение Миклашевских в селе Беленькое Екатеринославского уезда (ныне Запорожская обл., Украина) // Сайт семейного творчества. Архивиран от оригинала на 2022-12-10. Посетен на 2023-06-02. (на руски)
↑ фон Гаген, Фердинанд. Дача г-на М. И. Миклашевского въ Екатеринославской губернiи // Зодчій 18 (11 и 12). 1889. с. Листъ № 2.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т ^у ^ф ^х фон Гаген, Фердинанд. Домъ въ имѣніи г. Миклашевскаго, въ Екатеринославской губерніи // Зодчій 18 (11 и 12). 1889. с. 89.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н Стародубский краеведческий музей. История музея. Историческая справка // Архивиран от оригинала на 2023-08-25. Посетен на 2023-10-13. (на руски)
↑ ^а ^б ^в Бороздна, Иван Петрович. „Писано в селе Медвёдово…“: избранные стихотворения и поэмы. Клинцы, Клинцовская городская типография, 2004. с. 17. Посетен на 2024-03-27. (на руски)
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к Дело Гудовичей // Архнадзор. 2018-04-06. Архивиран от оригинала на 2022-06-29. Посетен на 2023-09-13. (на руски)

Почисти

[:2-29] Кустос се нарича управител на имуществото на католическата църква в дадена област и надзирател на реда и живота на духовниците в нея. Източник: Институт за български език „Професор Любомир Андрейчин“ на Българската академия на науките. КУ̀СТОС // Речник на българския език (онлайн). Посетен на 2024-02-11.

[174] Кръст патé е наричан още лапчат или артилерийски кръст. (виж тук, например, описанието на кръста на Царски орден „Св. Александър“; страницата е посетена на 29.09.2022 г.)

[:0-222] а ^б ^в ^г В царската дарствена грамота като дата на издаване пише: „Писана сiя нша црского влчства жалованная грамота в нашемъ царствующемъ велицѣмъ граде Москъвѣ лѣта отъ соzданiа мира 7204 мсця априля 9 д. Гсдарствованiа ншего 14 году.“ Т. е. дата на издаване е 9 април 7204 г. според тогава обичайното Византийското летоброене. Дата отговаря на 9 април 1696 г. според Юлианския календар (стар стил) и на 19 април 1696 г. според Грегорианския календар (нов стил). Поради това, може да има известни разминавания в посочените дати в различни източници.

[:1-277] а ^б Огледален свод е вид свод, в чиято връхна точка е разполжоена хоризонтална плоскост с овална форма, наподобяваща огледало.
Огледален свод в Мраморната зала в Новият дворец в Потсдам
Огледален свод в Мраморната зала в Новият дворец в Потсдам

[282] Геранило (или също кобилица, климало, мотовилка) е висок дървен раздвоен кол с подвижно прикрепен към него прът с кофа за вадене на вода от кладенец.

[:05-1] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м Павел I. Общiй гербовникъ дворянскихъ родовъ Всероссиiскiя имперiи [Общий Гербовник дворянских родов Всероссийской Империи]. Т. Часть 3. Государственная публичная историческая библиотека, 1799 г. с. 105-106. Посетен на 2022-10-29. (на руски)

[:9-2] а ^б Miklashevskaya, Ludmila. Gender and Survival in Soviet Russia. A Life in the Shadow of Stalin’s Terror. London, New York, Oxford, New Delhi, Sydney; first published in Great Britain, Bloomsbury Academic, Bloomsbury Publishing Plc, [2007, 2012]. ISBN 978-1-3501-3921-3. p. xii. Посетен на 2023-11-18. (на английски)

[:69-3] а ^б ^в ^г ^д von Ledebur, Leopold. Miklaszewski // Adelslexikon der preussischen Monarchie. Berlin, Verlag von Ludwig Rauh, 1856. S. 106. Посетен на 2024-04-02. Im Großherzugthum Posen: Matthias von Miklaszewski auf Zolez (Gnesen) (на немски)

[:70-4] а ^б ^в von Mülverstedt, George Adalbert. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der blühende Adel des Königreichs Preußen (Edelleute M–Z.). In einer neuen, vollständig geordneten und reich vermehrten Auflage mit heraldischen und historisch-genealogischen Erläuterungen. Т. 3 (Dritten Bandes zweite Abtheilung). Nürnberg, Verlag von Bauer und Raspe, 1878. S. 264; Taf. 315. Посетен на 2024-04-04. (на немски)

[:71-5] а ^б ^в ^г von Hefner, Otto Titan. Stammbuch des blühenden und abgestorbenen Adels in Deutschland. Regensburg, Verlag von Georg Joseph Manz, 1865. S. 49. Посетен на 2024-04-03. (на немски)

[:143-6] а ^б ^в ^г ^д von Szeliga-Żernicki, Emilian. Die polnischen Stammwappen. Ihre Geschichte und ihre Sagen. Hamburg, Verlag von Henri Grand, 1904 г. S. 60-61; Tafel VII [205]. Посетен на 2022-10-08. (на немски)

[7] Smitt, Fedor Ivanovich. Suworow’s Leben und Heerzüge. Im Zusammenhange mit der Geschichte seiner Zeit. Т. I.-r Theil. Wilna, Gedruckt bei Joseph Zawadzki, 1833. S. 407-408. Посетен на 2024-03-28. (на немски)

[8] Rigasches Adressbuch. Т. 13. Riga, Adolf Richters Nachfolger, 1910. № 8. S. 149. Посетен на 2024-04-04. (на немски)

[9] Rigasches Adressbuch. Т. 14. Riga, Adolf Richters Nachfolger, 1911. № 8. S. 150. Посетен на 2024-04-04. (на немски)

[:75-10] а ^б Heyer von Rosenfeld, Friedrich, Bojničić, Ivan von. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. 168; Taf. 204. Посетен на 2024-04-05. (на немски)

[:24-11] а ^б ^в ^г Милорадович, Григорий Александрович. VI часть – Древние благородные дворянские роды, доказательство дворянского достоинства, которых восходят за 100 лет, но благородное течение покрыто неизвестностью. // Алфавитный список дворянских родов Черниговской губернии, внесенных в дворянскую родословную книгу, разделенную на шесть частей. Чернигов, типография Губернского правления, 1890 г. № 1456. с. 28. Посетен на 2023-12-23. (на руски)

[:19-12] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л Граф Милорадович, Григорий Александрович. Родословная книга черниговского дворянства. Т. 2, часть 6. Санкт-Петербург, Санкт-Петербургская Губернская Типография, 1901 г. с. 124-131. Посетен на 2023-12-22. (на руски)

[:1134-13] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л Niesiecki, Kasper. Miklaszewski // Herbarz polski Kaspra Niesieckiego powiększony dodatkami z późniejszych autorów, rękopismów, dowodów urzędowych i wydany przez Jana Nep. Bobrowicza. Т. VI. Lipsk, Breitkopf & Härtel, 1841 г. str. 406. (на полски)

[14] Брокгауз, Фридрих Арнолд. Миклашевскiе // Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. Т. XIX (Мекенен — Мифу-Баня). Санкт-Петербург, Типо-Литография И. А.Ефрона, 1896 г. с. 249. Посетен на 2023-05-15. (на руски)

[:35-15] а ^б ^в ^г Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 475. Посетен на 2023-12-25. (на руски)

[:10-16] а ^б ^в Лакiер, Александр. Русская геральдика. Т. Книга II, часть 4-я: Исторiя дворянскихъ гербовъ. Санктпетербургъ, Типографiя II-го Отдѣленія собственной Собственной Е.И.В. Канцелярiи, 1855 г. точка № 182. с. 450. Посетен на 2023-12-24. (на руски)

[:65-17] а ^б ^в ^г ^д ^е Список дворянских родов и лиц, внесенных в дворянскую родословную книгу Черниговской губернии и утвержденных в дворянстве Герольдией правительсвующего Сената, временным ее присутствием и Департаментом Герольдии по 1881 год. Чернигов, Губернская типография, 1881. с. 107-109. Посетен на 2024-03-09. (на руски)

[:152-18] а ^б ^в ^г ^д ^е Томазов, Валерій В'ячеславович. Миклашевські // Енциклопедія історії України. Т. 6: Ла–Мі. Київ, Інститут історії України Національної академії наук України; Видавництво „Наукова думка“, 2009. ISBN 978-966-00-1028-1. с. 640. Посетен на 2024-03-27. (на украински)

[19] Ф. 1343 Оп. 36 Д. 15995. – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевские. I часть родословной книги Витебской губернии“ // Российский государственный исторический архив, 1915. Архивиран от оригинала на 2023-10-29. Посетен на 2023-10-29. (на руски)

[20] Родословная книга дворян Витебской губернии // Российский государственный исторический архив, 1827 г. Посетен на 2023-01-30. (на руски)

[21] Ainiala, Terhi, Saarikivi, Janne. Personal name systems in Finnic and beyond. Tallinn, Printon, 2017. ISBN 978-952-5667-91-2. p. 260. Посетен на 2024-02-10. (на английски)

[22] Mordań, Michał. Chrześcijańskie dziedzictwo imiennicze utrwalone w nazwiskach mieszkańców Bielska Podlaskiego, Hajnówki i Siemiatycz. Białystok, Wydawnictwo Uniwersytetu w Białymstoku, 2019. ISBN 978-83-7431-591-3. str. 224. Посетен на 2024-02-11. (на полски)

[:39-23] а ^б ^в Święcki, Tomasz. Tomasza Święckiego Historyczne pamiątki znamienitych rodzin i osób dawnej Polski. Т. I. Warszawa, Nakładem S. H. Merzbacha Księgarza, 1858. str. 167-168. Посетен на 2024-02-27. (на полски)

[:41-24] а ^б ^в ^г ^д Uruski, Seweryn. Rodzina. Herbarz szlachty polskiej. Т. XI. Warszawa, Gebethner i Wolff, 1914 г. Miklaszewski v. Mikłaszewski h. Ostoja. str. 47–49. Посетен на 2024-04-16. (на полски)

[:192-25] а ^б ^в ^г ^д ^е Граф Милорадович, Григорий Александрович. Родословная книга черниговского дворянства. Т. 2, часть 6. Санкт-Петербург, Санкт-Петербургская Губернская Типография, 1901 г. с. 129. Посетен на 2023-12-22. (на руски)

[:31-26] а ^б Starowolski, Szymon. Monvmenta sarmatarvm beatae aeternitati. Kraków, Officina viduae et haeredum Francisci Caesarij, 1655. с. 555. Посетен на 2024-02-13. D.O.M. ALBERTUS MIKLASZEWSKI, meritis Atauoru Ostoiae Gentis Nobilis hic situs est, armis defendit Patriam, candore propinquos, atq: Duci in Zbaraz obesquio placuit, non illum rabies, non fraus, dolusque proterius fregit, namque fide vindice tutus erat. Hunc tandem Lachesis fato superauit acerbo; gui legis haec, mortis fac memor esto tuae. Obijt 1. maij, Anno Domini 1637. (на латински)

[:40-27] а ^б ^в ^г ^д Niezachowane epitafia w pilickiej farze // www.jura-pilica.com. Архивиран от оригинала на 2021-06-22. Посетен на 2024-02-14. (на полски)

[28] Starowolski, Szymon. Monvmenta sarmatarvm beatae aeternitati. Kraków, Officina viduae et haeredum Francisci Caesarij, 1655. с. 555-556. Посетен на 2024-02-13. D.O.M. Debemus Morti nos nostraque. Generosus Dominus ALBERTUS MIKLASZEWSKI de Dzierzgow, de armis Ostoia, virtute, prudentia,& vitae constantia, praestans pietate & religione Catholica, admirabilis animi & corporis fortitudine, in expeditionibus Turcicis&Scythicis, pro Patria & Fide Orthodoxa catholica supra fidem insignis. Quem martis laboribus, mortisque doloribus, & calumnijs graviter affictum, mors lege fati intempestiue, aetatis suae 1.maij, Anno Domini, 1637. absorpsit, sub hoc tumulo Supremi Iudicis adventum expectat. CVI Maestissima Coniunx Leonora de Rudoltovice, Vexilliseri Zatoriensis, Miklaszewska, hoc monumentum cum lachrymis, cum duobus filijs derelictis posuit. Qui legis haec, da vota deo & deposce quietem defuncto, & mortis sedulus esto memor. (на латински)

[:81-30] а ^б Parafia Św. Marii Magdaleny w Szczucinie. Powstanie kościoła parafialnego w Szczucinie pod wezwaniem św. Marii Magdaleny // 2012-12-10. Архивиран от оригинала на 2023-12-05. Посетен на 2024-02-27. (на полски)

[:84-31] а ^б Brożek, Grzegorz. Szczucin. Obraz spod lasu // Gość Tarnowski. 2020-03-22. Архивиран от оригинала на 2024-02-27. Посетен на 2024-02-27.

[:87-32] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Wielądko, Wojciech Wincenty. Heraldyka czyli opisanie familii, y krwi związku Szlachty Polskiey y W. Księstwo Litt. z ich herbami. Т. Szosty (manuscript), (lit. оd K do L). Warszawa, 1821. str. 363, 367–372. Посетен на 2024-05-23. (на полски)

[:282-33] Малик, Євген Іванович. Герби роду Миклашевських // Місто Ярославни 11 (3). Управління культури і туризму Сумської обласної державної адміністрації, травень–червень 2012. с. 5. Архивиран от оригинала на 2022-06-09.

[:92-34] Павленко, Сергій. 1.8. Миклашевський Михайло Андрійович (1640-i pp.-1706) // Оточення гетьмана Мазепи - соратники та прибічники. Київ, КМ Академія, 2004. ISBN 966-518-259-5. с. 53. Посетен на 2024-02-04. (на украински)

[:48-35] а ^б ^в Універсали Івана Мазепи. 1687-1709. Київ, Львів, Інститут української археографії та джерелознавства ім. М. С. Грушевського Національної академії наук України; Наукове товариство імені Шевченка; Центральний державний історичний архів України, м. Київ, 2002. ISBN 966-7155-61-7. с. 6, 70, 86, 107, 142, 215, 246, 254, 288, 349, 364, 388, 392, 400, 406-408, 434, 453, 456, 465, 476, 485; Д 14, Д 15, Д 17-Д 19, Д 21-Д 24, Д 27, Д 29, Д 32, Д 36-Д 39, Д 41, Д 44, Д 47, Д 51, Д 53-Д 55; Д 59, Д 61, Д 62, Д 64-Д 66, Д 69-Д 78, Д 81-Д 85. (на украински)

[:02322-36] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 27-28. Посетен на 2023-08-05. (на руски)

[37] Арбатская, Юта. Род Миклашевских // Сайт семейного творчества – Константин Вихляев и Юта Арбатская. Посетен на 2023-01-31. (на руски)

[:110-38] а ^б ^в Okinshevych, Lev. Hetman state // Encyclopedia of Ukraine. Т. 2. 1989 г. Посетен на 2022-12-01. (на английски)

[:0232-39] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 28. Посетен на 2023-07-11. (на руски)

[:7-40] а ^б ^в ^г Encyclopædia Britannica Online. The autonomous hetman state and Sloboda Ukraine // Encyclopædia Britannica Online. p. ref404443. Посетен на 2023-12-21. (на английски)

[:49-41] а ^б ^в Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 6, 7, 11-13, 15-18, 20, 22, 24, 41, 42, 45, 47, 48, 58, 61, 62, 65, 72, 74, 78, 82, 86, 90, 96. 97, 124, 156, 176-181, 183-185, 209, 229, 231, 232, 236, 260, 261, 281, 284-286, 308, 311, 314, 347, 385, 404, 407, 408, 410, 414-419, 422, 427-429, 431-435, 438, 439, 448, 458, 460, 463, 465, 469, 470, 472, 475, 479, 481, 484, 486, 490, 491, 493, 494, 498, 504. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:332-42] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л–О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 476. Посетен на 2023-12-25. (на руски)

[:1524-43] а ^б Томазов, Валерій В`ячеславович. Миклашевський Михайло Андрійович // Енциклопедія історії України. Т. 6: Ла–Мі. Київ, Інститут історії України Національної академії наук України; Видавництво „Наукова думка“, 2009. ISBN 978-966-00-1028-1. с. 638–639. Посетен на 2024-03-27. (на украински)

[:11-44] а ^б Павленко, Сергій. 1.8. Миклашевський Михайло Андрійович (1640-i pp.-1706) // Оточення гетьмана Мазепи - соратники та прибічники. Київ, КМ Академія, 2004. ISBN 966-518-259-5. с. 53-54. Посетен на 2024-02-04. (на украински)

[:52-45] а ^б ^в ^г Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 243.

[46] 1708 г., декабря 18 – Указ об учреждении губерний и о росписании к ним городов // ПСЗ — полное собрание законов Российской империи. Т. IV. 1708 г. № 2218. Посетен на 2022-12-01. (на руски)

[:54-47] а ^б ^в Ригельман, Александр Иванович. Лѣтописное повѣствованiе о Малой Россiи и ея народѣ и козакахъ вообще. Москва, Университетская типография, 1847. с. 194-199. Посетен на 2023-08-01. (на руски)

[:47-48] а ^б Чухліб, Тарас Васильович. "Стародубщина чекає на повернення…": історичні, історіографічні та політичні проблеми українського субрегіону Російської Федерації // Сіверянський літопис (5). 2014 г. с. 235.

[:322223-49] а ^б ^в ^г Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-литография С. В. Кульженко, 1912 г. с. 479. Посетен на 2023-12-25. (на руски)

[:023225-50] Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 32. Посетен на 2024-03-02. (на руски)

[:1922-51] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и Граф Милорадович, Григорий Александрович. Родословная книга черниговского дворянства. Т. 2, часть 6. Санкт-Петербург, Санкт-Петербургская Губернская Типография, 1901 г. с. 124. Посетен на 2023-12-22. (на руски)

[:412-52] а ^б ^в Uruski, Seweryn. Rodzina. Herbarz szlachty polskiej. Т. XI. Warszawa, Gebethner i Wolff, 1914 г. Miklaszewski v. Mikłaszewski h. Ostoja. str. 48. Посетен на 2024-04-16. (на полски)

[:1522-53] Томазов, Валерій В`ячеславович. Миклашевський Михайло Андрійович // Енциклопедія історії України. Т. 6: Ла–Мі. Київ, Інститут історії України Національної академії наук України; Видавництво „Наукова думка“, 2009. ISBN 978-966-00-1028-1. с. 638–639. Посетен на 2024-03-27. (на украински)

[:28-54] а ^б ^в ^г ^д Малик, Євген Іванович. Герби роду Миклашевських // Місто Ярославни 11 (3). Управління культури і туризму Сумської обласної державної адміністрації, травень–червень 2012. с. 6. Архивиран от оригинала на 2022-06-09.

[55] 1708 г., декабря 18 – Указ об учреждении губерний и о росписании к ним городов // ПСЗ — полное собрание законов Российской империи. Т. IV. 1708 г. № 2218. Посетен на 2022-12-01. (на руски)

[:118-56] Okinshevych, Lev. Hetman state // Encyclopedia of Ukraine. Т. 2. 1989 г. Посетен на 2022-12-01. (на английски)

[:1322-57] а ^б ^в ^г ^д ^е Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 386-390. Посетен на 2023-08-08. (на руски)

[:113-58] Okinshevych, Lev. Hetman state // Encyclopedia of Ukraine. Т. 2. 1989 г. Посетен на 2022-12-01. (на английски)

[:33222-59] а ^б Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 7.

[:44-60] а ^б Чеплянская, Екатерина Александровна. Из цикла «Села Стародубского уезда». Понуровка. // Государственный архив Брянской области. Посетен на 2022-12-02. позовава се на: Украинський архв. Т. I. Генеральне следство про маетности Стародубського полку. Киев. 1929. С. 414. (на руски)

[:50-61] а ^б МАЛОРОССИ́ЙСКАЯ ГУБЕ́РНИЯ // Большая российская энциклопедия 2004–2017. Посетен на 2024-03-02. (на руски)

[:0222-62] а ^б Брокгауз, Фридрих Арнольд. Стародуб // Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. Т. XXXI: София — Статика. Санкт-Петербург, Типо-литография И. А. Ефрона, 1900 г. с. 446-448. Посетен на 2024-03-02. (на руски)

[:55-63] а ^б ^в ^г ^д ^е Канторович, Яков Абрамович. Законы о состояниях: (свод законов Т. IX, изд.1899 г., по Прод. 1906, 1908 и 1909 гг.): с разъяснениями, извлеч. из: Кодификационной объяснительной записки к Законам о состояниях, изд. 1899 г. [и др.] 2-е изд., значит. доп. Санкт-Петербург, Издание юридического книжного склада „Право“, 1911. ст. 968. с. 750, 948. Посетен на 2024-03-05. (на руски)

[:66-64] а ^б ^в Екатерина II. Грамота на права, вольности и преимущества благородного российского дворянства // Полное собрание законов Российской империи. Т. XXII: Царствования государыни императрицы Екатерины Второй. Санкт-Петербург, Губернская типография, 1885. 16.187. с. 21-22. Посетен на 2024-03-05. (на руски)

[65] Ралдугіна, Тетяна Павлівна. Павло Скоропадський – нащадок славетних українських родів (за матеріалами Національного музею історії України) // Збірник наукових праць. Т. Випуск 7: "Павло Скоропадський – останній гетьман України (до 140-річчя від дня народження)". Київ, Український інститут національної пам'яті, 2013 г. с. 102-103. Посетен на 2023-01-30. (на украински)

[66] Чухліб, Тарас Васильович. "Стародубщина чекає на повернення…": історичні, історіографічні та політичні проблеми українського субрегіону Російської Федерації // Сіверянський літопис (5). 2014 г. с. 236, 239, 241.

[:142-67] Шпунтов, Александр Васильевич. Понуровка // Дворянские усадьбы Брянского края: из истории культурного наследия Брянщины. Т. 1. Брянск, Буквица, 2018 г. ISBN 978-5-9908795-1-5. с. 283. Посетен на 2023-02-03. (на руски)

[:2122-68] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о Шпунтов, Александр Васильевич. Родовые гербы Стародубщины. Москва, Столица, 2016. ISBN 978-5-906863-48-5. с. 170. Посетен на 2024-04-19. (на руски)

[:322232-69] а ^б ^в ^г ^д Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л–О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 478-479. Посетен на 2023-12-25. (на руски)

[:144-70] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н Дом Гудовичей // Узнай Москву. Архивиран от оригинала на 2021-01-19. Посетен на 2023-07-31. (на руски)

[:76-71] а ^б ^в The Editors of Encyclopaedia Britannica. Polish-Lithuanian Commonwealth // Encyclopedia Britannica. 2024-01-08. Архивиран от оригинала на 2024-02-22. Посетен на 2024-03-04. (на английски)

[:06-72] Материалы для истории присоединения Польши к России. Собрание манифестов, указов и других правительственных распоряжений, 1772 год. // Русский архив. Историко-литературный сборник. Выпуски 1-12. Т. 1. Москва, Типография Лазаревского института восточных языков, 1863. с. 551-556. Посетен на 2023-10-29. (на руски)

[73] Scheuch, E.K. Societies, Corporations and the Nation State. BRILL, 2000. ISBN 90-04-11664-8. с. 187.

[:115-74] Могилевская губерния: государственные, религиозные и общественные учреждения (1772–1917). Минск, Государственное учреждение «Национальный исторический архив Беларуси», Издательство «Беларусь», 2014. ISBN 978-985-01-1088-6. с. 3. Посетен на 2024-02-29. (на руски)

[:51-75] а ^б Президентская библиотека. АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРРИТОРИАЛЬНОЕ ДЕЛЕНИЕ // Архивиран от оригинала на 2023-03-27. Посетен на 2024-03-04. (на руски)

[archives.gov.by-76] Административно-территориальное деление Беларуси // Архивиран от оригинала на 2021-06-03. Посетен на 2021-08-08.

[77] ВИ́ЛЕНСКАЯ ГУБЕ́РНИЯ // Большая российская энциклопедия. Архивиран от оригинала на 2023-02-21. Посетен на 2024-03-04. (на руски)

[78] Полное собрание законов Российской Империи. Собрание Первое. Т. XXVII. 1802 — 1803 гг. Санкт-Петербург, Типография II Отделения Собственной Его Императорского Величества Канцелярии, 1830. с. 59. Посетен на 2023-10-29. (на руски)

[:60-79] а ^б Алфавитный список дворянских родов, внесенных в родословные дворянские книги Могилевской губернии. Могилев, Типо-Литография Я. Н. Подземскаго, 1909. № по пор. 1087. с. 19. Посетен на 2024-03-05. (на руски)

[80] Алфавитный список дворянским родам Минской губернии, внесенным в дворянскую родословную книгу по 1-е июля 1903 года с приложением списка губернским и уездным предводителям и депутатам дворянства, а также секретарям депутатского собрания. Минск, Губернская Типография, 1903. Посетен на 2024-03-05. (на руски)

[:213-81] Национальный исторический архив Беларуси. Дело № 2 „Книга для записи дворянских родов /на польском языке/, 1788 г.“ // Фонд № 2512, Опись № 1 „Канцелярия Витебского дворянского депутатского собрания“. с. 11об.-12. Посетен на 2024-06-20. (на руски)

[:58-82] а ^б Национальный исторический архив Беларуси. Фонд № 2512, Опись № 1 „Канцелярия Витебского дворянского депутатского собрания“, Дело № 2 „Книга для записи дворянских родов /на польском языке/, 1788 г.“, стр. 11об-12 // с. 2, № 2. Архивиран от оригинала на 2024-03-06. Посетен на 2024-03-06. (на руски)

[:61-83] а ^б Национальный исторический архив Беларуси. Фонд № 2512, Опись № именной указатель // с. 37, № 502. Архивиран от оригинала на 2024-03-06. Посетен на 2024-03-06. (на руски)

[:59-84] а ^б ^в Национальный исторический архив Беларуси. Фонд № 2512, Опись № 1 „Канцелярия Витебского дворянского депутатского собрания“, Дело № 149 „Дворянская родословная книга Витебской губ. на 1827 г.“, стр. 19-20. // с. 19. Архивиран от оригинала на 2024-03-06. Посетен на 2024-03-06. (на руски)

[85] Национальный исторический архив Беларуси. Фонд № 2512, Опись № 1 „Канцелярия Витебского дворянского депутатского собрания“, Дело № 446 „Родословная книга о дворянском происхождении разных лиц. 1858 г.“, стр. 6об. // с. 50, № 446. Архивиран от оригинала на 2024-03-06. Посетен на 2024-03-06. (на руски)

[:310-86] Екатерина II. Указ от 11 сентября 1788 года. Санкт-Петербург, РГИА – Ф. 1343 Оп. 25 Д. 3724, 1788. с. 41. Посетен на 2024-06-20. (на руски)

[87] Chlebowski, Bronisław. Spiczyno // Słownik geograficzny Królestwa Polskiego i innych krajów słowiańskich. Т. T. 15, cz. 2: Dopełnienia. J - Wol. Warszawa, Skład Główny w Księgarni Gebethnera i Wolffa, 1902. str. 614. Посетен на 2024-07-11. (на полски)

[88] Департамент Герольдии Правительствующего Сената Российской империи. Указ Правительствующего Сената за № 9268 – Дело по рапорту Витебского Дворянского Депутатского Собрания о сопричислении Петра и Федора Андреевых сыновей Миклашевских к роду утвержденному в дворянском достоинстве // РГИА – Ф. 1343 Оп. 25 Д. 3724. 1845-05-31. с. 43-44 (PDF= 73-75). (на руски)

[89] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 36 Дело 15995 „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевские. I часть родословной книги Витебской губернии“, крайние даты: 4 июня 1915 г. // Посетен на 2024-03-06. (на руски)

[:66222232-90] Екатерина II. В. Наставление для сочинения и продолжения дворянской родословной книги в наместничестве // Грамота на права, вольности и преимущества благородного российского дворянства. Санкт-Петербург, Губернская типография, 1885. т. 77. с. 20. Посетен на 2024-04-01. (на руски)

[91] Ставропольское дворянское депутатское собрание. Список дворян, внесенных в дворянские родословные книги Ставропольская губерния, Терской и Кубанской областей с 1795 г. по 1 декабря 1912 г., составлен Ставропольским Депутатским Собранием по постановлению очередного Губернского Собрания, состоявшегося 16 декабря 1909 года. Ставрополь, Новая типография, 1912. пореден № 504. с. 54. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[92] Государственный архив Ставропольского края. Фонд № 52. Опись № 1. Дело № 57 – „Дело о переводе надворного советника Федорова Миклашевского из дворян Витебской губернии в дворяне Ставропольской губернии.“; даты документов: 1866 // 1866. Архивиран от оригинала на 2024-02-29. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[93] Алфавитный список домовладельцев губернского города Ставрополя. Ставрополь, Типло-Литография Т. М. Тимофеева, 1903. с. 93. Посетен на 2024-03-09. (на руски)

[94] Иванцов, И. Г. и др. Малоизвестные страницы биографии генерал-лейтенанта И. Д. Попко // ИСТОРИЯ ПОВСЕДНЕВНОСТИ [HISTORY OF EVERYDAY LIFE] (3). 2022. DOI:10.35231/25422375_2022_3_164. с. 174.

[95] Ставрополь-Губернский. Алфавитный список владельцев недвижимых имуществ, расположенных в г. Ставрополе, составленный по сведениям на 1-ое июля 1911 года. Ставрополь, Типо-литография Т. М. Тимофеева, 1911. № 3726. с. 146. Посетен на 2024-03-13. (на руски)

[96] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 36 Дело 15996 „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевские. III часть родословной книги По ордену“, крайние даты: 14 декабря 1895 г. // Посетен на 2024-03-06. (на руски)

[:6622223222-97] Екатерина II. В. Наставление для сочинения и продолжения дворянской родословной книги в наместничестве // Грамота на права, вольности и преимущества благородного российского дворянства. Санкт-Петербург, Губернская типография, 1885. т. 79. с. 20-21. Посетен на 2024-04-01. (на руски)

[:6622223223-98] Екатерина II. Г. Доказательства благородства // Грамота на права, вольности и преимущества благородного российского дворянства. Санкт-Петербург, Губернская типография, 1885. точка 92, подточка 4. с. 24. Посетен на 2024-04-01. (на руски)

[99] Федосеев, Роман Васильевич. Порядок приобретения потомственного дворянства по законодательству XVIII - XIX веков // Гуманитарные и политико-правовые исследования 2 (9). 2020. с. 29.

[100] Рикман, В. Ю. Дворянское законодательство Российской империи. Москва, Типографии издательства МАИ, 1992. ISBN 5-7035-0533-X. с. 26-28. Посетен на 2024-03-06.

[:011-101] а ^б ^в Ястребов, Николай Владимирович. Познанское великое княжество // Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. Т. XXIV: Повелительное наклонение — Полярные координаты. Санкт-Петербург, Типо-Литография И. А. Ефрона, 1898. с. 232–233. Посетен на 2024-04-05. (на руски)

[:215-102] а ^б ^в Autorenkollektiv. Südpreußen // Meyers Konversationslexikon. Vierte Auflage. Т. 15. Band: Sodbrennen - Uralit. Leipzig und Wien, Verlag des Bibliographischen Instituts, 1885-1892. S. 423. Посетен на 2024-04-08. (на немски)

[103] The Editors of Encyclopaedia Britannica. Poznań // Encyclopædia Britannica. 2024-03-21. Посетен на 2024-04-08. (на английски)

[104] Geheimes Staatsarchiv Preußischer Kulturbesitz. Posen // Посетен на 2024-04-08. (на немски)

[:77-105] а ^б ^в von Mülverstedt, George Adalbert. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der blühende Adel des Königreichs Preußen (Edelleute M–Z.). In einer neuen, vollständig geordneten und reich vermehrten Auflage mit heraldischen und historisch-genealogischen Erläuterungen. Т. 3 (Dritten Bandes zweite Abtheilung). Nürnberg, Verlag von Bauer und Raspe, 1878. S. 264. Посетен на 2024-04-04. (на немски)

[:772-106] von Mülverstedt, George Adalbert. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der blühende Adel des Königreichs Preußen (Edelleute M–Z.). In einer neuen, vollständig geordneten und reich vermehrten Auflage mit heraldischen und historisch-genealogischen Erläuterungen. Т. 3 (Dritten Bandes zweite Abtheilung). Nürnberg, Verlag von Bauer und Raspe, 1878. S. Taf. 315. Посетен на 2024-04-07. (на немски)

[107] Grodzkie i ziemskie > Gniezno > Część 1. 16299 (Nr. 115) 1789. // Teki Dworzaczka – Materiały historyczno-genealogiczne do dziejów szlachty wielkopolskiej XV-XX wieku. Архивиран от оригинала на 2024-04-17. Посетен на 2024-04-17. Maciej Miklaszewski, s. ol. Franciszka i Marianny z Wyganowskich, dziedzic części wsi Stare Żołcze te części sprzedaje poprz. Rokossowskiemu za 1. 600 złp. (f. 62v) 1789.9/III. (на полски)

[108] Grodzkie i ziemskie > Gniezno > Część 1. 14499 (Nr. 102) 1775 // Teki Dworzaczka – Materiały historyczno-genealogiczne do dziejów szlachty wielkopolskiej XV-XX wieku. Архивиран от оригинала на 2024-04-17. Посетен на 2024-04-17. Wojc. i Kat. de Petrykowskie małż. Mysłowieccy z I i Maciej Miklaszewski z II kontr. sprzed. części w Żołczu St. zw. "Chrzanowszczyzna" dat. w Gn. 1775.21/VIII. s. v. 1. 200 złp. (f. 74). Oni tę część nabyli od Pawła Chrzanowskiego wt. po sw. Annie 1751 r.; Teraz rez. (f. 74v) (на полски)

[:09-109] а ^б ^в Żółcz // Katalog polskich zamków, pałaców i dworów. Архивиран от оригинала на 2023-10-04. Посетен на 2024-04-05. (на полски)

[110] Grodzkie i ziemskie > Gniezno > Część 1. 16299 (Nr. 115) 1789. // Teki Dworzaczka – Materiały historyczno-genealogiczne do dziejów szlachty wielkopolskiej XV-XX wieku. Архивиран от оригинала на 2024-04-17. Посетен на 2024-04-17. Maciej Miklaszewski, s. ol. Franciszka i Marianny z Wyganowskich, dziedzic części wsi Stare Żołcze te części sprzedaje poprz. Rokossowskiemu za 1. 600 złp. (f. 62v) 1789.9/III. (на полски)

[111] Grodzkie i ziemskie > Gniezno > Część 1. 14499 (Nr. 102) 1775 // Teki Dworzaczka – Materiały historyczno-genealogiczne do dziejów szlachty wielkopolskiej XV-XX wieku. Архивиран от оригинала на 2024-04-17. Посетен на 2024-04-17. Wojc. i Kat. de Petrykowskie małż. Mysłowieccy z I i Maciej Miklaszewski z II kontr. sprzed. części w Żołczu St. zw. "Chrzanowszczyzna" dat. w Gn. 1775.21/VIII. s. v. 1. 200 złp. (f. 74). Oni tę część nabyli od Pawła Chrzanowskiego wt. po sw. Annie 1751 r.; Teraz rez. (f. 74v) (на полски)

[:211-112] Röskau-Rydel, Isabel. Galizien // Online-Lexikon zur Kultur und Geschichte der Deutschen im östlichen Europa. Carl von Ossietzky Universität Oldenburg und Bundesinstitut für Kultur und Geschichte der Deutschen im östlichen Europa, 2021-11-22. Посетен на 2024-04-06. (на немски)

[:08-113] Галиция // Большая российская энциклопедия. Т. 6. Москва, 2006. с. 316. (на руски)

[:119-114] The Editors of Encyclopædia Britannica. Galicia – historical region, Eastern Europe // Encyclopædia Britannica. 2024-03-01. Посетен на 2024-04-06. (на английски)

[:78-115] Матвеев, Геннадий Филиппович. Познанское великое княжество // Большая российская энциклопедия. Т. 26. Москва, Большая российская энциклопедия, 2014. с. 587. (на руски)

[116] von Rosenfeld, Friedrich Heyer, von Bojničić, Ivan. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. 168; Taf. 204. Посетен на 2024-04-06. (на немски)

[:79-117] а ^б I. Szlaehta Galicyjska // Poczet szlachty galicyjskiéj i bukowińskiéj. Lwów, W Drukarni Instytutu Stauropigiańskiego, pod zarządem Michała Dzikowskiego, 1857. str. 166. Посетен на 2024-04-07. (на полски)

[:80-118] а ^б ^в ^г Центральний державний історичний архів України, м. Львів. Путівник. Львів, Київ, Державний комітет архівів України, Центральний державний історичний архів України, м. Львів, 2001. ф. 166, спр. 45095, 1632-1939 pp. с. 66–67. Посетен на 2024-04-07. (на украински)

[119] Österreichisches Staatsarchiv, Allgemeines Verwaltungsarchiv (Abteilung). Signatur: AT-OeStA/AVA Adel HAA Adelsgeneralien 587.2; Titel: Adelsverzeichnisse und -matrikel Galizien und Bukowina; Entstehungszeitraum: 1831–1918 // Архивиран от оригинала на 2024-04-07. Посетен на 2024-04-07. (на немски)

[120] Lemberger Landtafel. Galizischer und Bukowiner Adel. Т. Heft XV. Lemberg. Österreichisches Staatsarchiv, Abteilung Allgemeines Verwaltungs-, Finanz- und Hofkammerarchiv, Bestandsgruppe Adel. Signatur: AT-OeStA/AVA Adel HAA Adelsgeneralien 587b: Adelsmaterialien: Galizien, Hefte 1-70. S. 21. Посетен на 2024-07-09. (на немски)

[121] von Rosenfeld, Friedrich Heyer, von Bojničić, Ivan. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. 168. Посетен на 2024-04-06. (на немски)

[122] von Rosenfeld, Friedrich Heyer, von Bojničić, Ivan. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. Taf. 23, Taf. 24. Посетен на 2024-04-06. (на немски)

[123] von Rosenfeld, Friedrich Heyer, von Bojničić, Ivan. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. Taf. 204. Посетен на 2024-04-06. (на немски)

[124] von Rosenfeld, Friedrich Heyer, von Bojničić, Ivan. J. Siebmacher's grosses und allgemeines Wappenbuch. Der Adel von Galizien, Ladomerien und der Bukowina. Т. 4 (Vierten Bandes, vierzehnte Abtheilung). Nürnberg, Bauer und Raspe, 1905. S. 22. Посетен на 2024-04-06. (на немски)

[125] Полтавское дворянское депутатское собрание. Список дворян, внесенных в дворянскую родословную книгу Полтавской губернии. Полтава, Типо-литография Полтавского Губернского Правления, 1898. с. 441-442. Посетен на 2024-03-08. (на руски)

[126] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 36 Дело 15997 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевские. II часть родословной книги Полтавской губернии.“; крайние даты: 16 апреля 1898 г. // Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[127] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3729 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Полтавской губернии.“; крайние даты: 1873 г. // 1873. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[128] Киевское дворянское депутатское собрание. Список дворян Киевской губернии. Киев, Типография 1-й Киевской артели Печатного дела, 1906. с. 166. Посетен на 2024-03-08. (на руски)

[129] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3727 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Киевской губернии.“; крайние даты: 1868 г. // 1868. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[130] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3728 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Курской губернии.“; крайние даты: 1840 г. // 1840. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[:68-131] а ^б ^в Центральний державний історичний архів України. Миклашевские – помещики Черниговской, Харьковской и Курской губернии. Фонд 834, Опись. I, 1665–1908 г.г. // с. 1–2. Архивиран от оригинала на 2023-07-08. Посетен на 2024-04-02. (на руски)

[132] Подольское дворянское депутатское собрание. Список дворян, внесенных в родословную книгу Подольской губернии. Каменец-Подольск, Типография Свято-Троицкого Братства, 1913. с. XIII, 669. Посетен на 2024-03-08. (на руски)

[133] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3730 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Подольской губернии.“; крайние даты: 1853 г. // 1853. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[134] Смоленское дворянское депутатское собрание. Список дворянских родов, внесенных в родословные дворянские книги Смоленской губернии. Смоленск, Паровая Типо-литография Я. Н. Подземского, 1897. с. 45, 82. Посетен на 2024-03-08. (на руски)

[135] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3727 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Смоленской губернии.“; крайние даты: 1856 г. // 1856. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[136] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3732 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Уфимской губернии.“; крайние даты: 1882 г. // 1882. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[137] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3733 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Черниговской губернии.“; крайние даты: 1857 г. // 1857. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[138] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3734 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Черниговской губернии.“; крайние даты: 1864 г. // 1864. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[139] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3735 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Черниговской губернии.“; крайние даты: 1859-1891 гг. // 1859. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[140] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3736 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Черниговской губернии.“; крайние даты: 1874 г. // 1874. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[141] Российский государственный исторический архив. Фонд 1343 Опись 25 Дело 3737 – „Департамент герольдии Сената. Дело о дворянстве. Миклашевских. По Черниговской губернии. Гербовое. (См. Общий гербовник дворянских родов Всероссийской империи, часть III, стр. 105)“; крайние даты: 1868 г. // 1868. Посетен на 2024-03-07. (на руски)

[142] княз Голицын, Павел Павлович. Список дворянских родов Новгородской губернии, внесенных в дворянскую родословную книгу с 1787 г. по 1-е января 1910 года, с приложением списка губернских и уездных предводителей дворянства 1767 года. Новгород, 1910. с. 317. Посетен на 2024-03-10. (на руски)

[143] Kolekcja Dokumentów Heroldii Królestwa Polskiego (Archiwum Kaczanowskiego). Rezolucje Heroldii. Т. (nieustalony; 4?). ЦДІАК України – Ф. 966. Оп. 1. Спр. 3, 1840–1844. Посетен на 2024-05-23. (на полски)

[:193-144] а ^б Gajl, Tadeusz. Polish Armorial. Family Names. Ostoja // Архивиран от оригинала на 2022-10-18. Посетен на 2022-10-18. (на английски)

[:83-145] а ^б ^в ^г Znamierowski, Alfred. Herbarz rodowy. Warszawa, Świat Książki, 2004. ISBN 83-7391-166-9. str. 142. Посетен на 2024-02-10. (на полски)

[146] Nickel, Helmut. Tamgas and Runes, Magic Numbers and Magic Symbols // Metropolitan Museum Journal 8. 1973 г. с. 166.

[147] Mielczarek, Mariusz, Brzezinski, Richard. The Sarmatians 600 BC–AD 450. Osprey Publishing, 2002 г. ISBN 978-1-84176-485-6. (на английски)

[:832-148] Znamierowski, Alfred. Herbarz rodowy. Warszawa, Świat Książki, 2004. ISBN 83-7391-166-9. str. 21-24. Посетен на 2024-02-10. (на полски)

[149] Andrzej Kulikowski: Wielki Herbarz Rodów Polskich. Warszawa: Świat Książki-Bertelsmann Media, 2005. ISBN 83-7391-523-0

[150] Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона. Т. XIX (Мекенен — Мифу-Баня). Санкт-Петербург, Семеновская Типолитография (И.А. Ефрона), 1896 г. Миклашевские, дворянский род. с. 249. (на руски)

[:1132-151] Niesiecki, Kasper. Ostoja Herb // Herbarz polski Kaspra Niesieckiego powiększony dodatkami z późniejszych autorów, rękopismów, dowodów urzędowych i wydany przez Jana Nep. Bobrowicza. Т. VII. Lipsk, Breitkopf & Härtel, 1841. str. 171. (на полски)

[:1452-152] Gajl, Tadeusz et al. Miklaszewski // Herbarz Polski. Polish Armorial. Архивиран от оригинала на 2023-09-07. Посетен на 2023-09-07. (на английски)

[153] von Żernicki-Szeliga, Emilian. Der Polnische Adel und die demselben hinzugetretenen andersländischen Adelsfamilien. General-Verzeichniss. Т. II. Hamburg, Verlag von Henri Grand, 1900. S. 86. Посетен на 2024-02-10. (на немски)

[:18-154] а ^б Banaszak, Marian, Lenort, Feliks. Dzieje poznania i województw poznańskiego (w granicach z 1974 r.). Informator o materiałach archiwalnych. Т. II. Warszawa, Naczelna Dyrekcja Archiwów Państwowych, 1982 г. sygn. DK perg. 81; Poznań, 30 VI 1358. Czcibor dziekan kapituły poznańskiej udziela Cechosowi przywileju na sołectwo we wsi kapitulnej Trojanowo. Druk: KDW, t. III, nr 1384. str. 46. Посетен на 2022-11-26. (на полски)

[:96-155] Armorial dit de Lyncenich. 1400-1450 г. Royal Library of Belgium [ms. II 6567]. с. 106 [107], 107 [108]. Посетен на 2022-09-27.

[:53-156] Wapenboek Gelre. 1370-1395 г. с допълнения от началото на XV в. Royal Library of Belgium [ms. 15652-56]. с. 53v [112]. Посетен на 2022-09-27. (на нидерландски)

[157] Armorial Bellenville. 1401-1500 г. Bibliothèque nationale de France. Département des Manuscrits. Français 5230. с. 60v1. Посетен на 2022-09-27.

[:64-158] Bergshammarsamlingen. Vapenboken. Riksarkivet, 1440 г. с. 292. Посетен на 2022-09-28.

[:74-159] Armorial de l'Europe et de la Toison d'or. Bibliothèque nationale de France. Bibliothèque de l'Arsenal, 1401-1500 г. Ms-4790 réserve. с. 120 [120r]. Посетен на 2022-09-28.

[:27-160] Długosz, Jan. Insignia seu Clenodia Regis et Regni Poloniae. Bibliothèque nationale de France. Bibliothèque de l'Arsenal., ок. 1450 г. [дигитална версия на копие от ок. 1650 г.] ark:/12148/cc79133m; 1114, „Stemmata Polonica”. с. 61v. Посетен на 2022-09-25. (на латински)

[161] von Richental, Ulrich. Concilium zu Constencz [Chronik des Konstanzer Konzils]. Augsburg, Anton Sorg, 02.09.1483. S. 185v, 186r. Посетен на 2022-09-28. (на немски)

[162] Kalinowski, Rafał. Protoheraldyczny znak na portalu kościoła w Wysocicach a historia herbu Ostoja w średniowieczu // Rocznik Polskiego Towarzystwa Heraldycznego. Т. nowej serii t. XV (XXVI). Warszawa, 2016 г. str. 24. Посетен на 2022-11-26. (на полски)

[:1102-163] Piekosiński, Franciszek. Heraldyka polska wieków średnich. Kraków, Akademia Umiejętności, 1889. str. 117-119. Посетен на 2022-11-19. (на полски)

[164] Köpeczi, Béla. Középkori művelődés Erdélyben // Erdély története három kötetben. Т. Első kötet – A kezdetektől 1606-ig. Budapest, Akadémiai Kiadó, 1986 г. ISBN 9789630542036. с. 368-369. Посетен на 2022-11-26. (на унгарски)

[165] Wojciechowski, Grzegorz. Ścibor - XV-wieczny polityk i dziedzic Ponieca // Wieści z Gminy Poniec. 10 2011. с. 12. Посетен на 2022-09-27.

[166] Acta capitulorum nec non iudiciorum ecclesiasticorum selecta. Т. II – Acta iudiciorum ecclesiasticorum dioecesum Gneznensis et Poznaniensis (1403-1530). Kraków, Akademii Umiejętności; Biblioteka Uniwersytetu Gdańskiego, 1902. относно: година 1441, точка 382. с. 131. Посетен на 2022-09-29. „[...] Leonardum de ibidem, qui duas lunas cruce intermedia ferunt in clipeo et ipsorum proclamacio Ostoya; [...]“ (на латински)

[167] Starodawne prawa polskiego pomniki. Т. VIII – Antiquissimi libri iudiciales terrae Cracouiensis; Pars 1, ab an. 1374-1390. Cracoviae, Sumptibus Academiae Litterarum; Typis Wl. Lud. Anczyc et sociorum, 1884. № 4730. с. 260. Посетен на 2022-09-27. (на латински)

[:17-168] Piekosiński, Franciszek. Heraldyka polska wieków średnich. Kraków, Akademia Umiejętności, 1889. str. 117. Посетен на 2022-09-27. (на полски)

[:04-169] Szymański, Józef. Herbarz średniowiecznego rycerstwa polskiego. Warszawa, Wydawnictwo Naukowe PWN, 1993. ISBN 83-01-09797-3. str. 138–141. (на полски)

[:112-170] Piekosiński, Franciszek. Heraldyka polska wieków średnich. Kraków, Akademia Umiejętności, 1889. str. 117. Посетен на 2022-09-27. (на полски)

[:8-171] а ^б ^в Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 61, 180-181, 413-414. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:114-172] а ^б Niesiecki, Kasper. Ostoja Herb // Herbarz polski Kaspra Niesieckiego powiększony dodatkami z późniejszych autorów, rękopismów, dowodów urzędowych i wydany przez Jana Nep. Bobrowicza. Т. VII. Lipsk, Breitkopf & Härtel, 1841 г., [1738 г.] str. 170. (на полски)

[173] Znamierowski, Alfred. Herbarz rodowy. Warszawa, Świat Książki, 2004. ISBN 83-7391-166-9. str. 24. (на полски)

[:104-175] Szymański, Józef. Herbarz rycerstwa polskiego z XVI wieku. Warszawa, DiG, 2001. ISBN 83-7181-217-5. str. 209. (на полски)

[:105-176] Szymański, Józef. Herbarz rycerstwa polskiego z XVI wieku. Warszawa, DiG, 2001. ISBN 83-7181-217-5. str. 209. (на полски)

[177] Българско хералдическо и вексилоложко общество. Гербов регистър на Българското хералдическо и вексилоложко общество (PDF) // 18.04.2010. с. 2. Посетен на 25.09.2022. „[... ] «блазон» означава точно описание на герб чрез използване на възприети хералдически термини, ред и логика [...]“ (на български)

[178] Лукомський, Владислав Крискентійович, Модзалевський, Вадим Львович. Малоросійський гербовник. Санкт Петербург, издание Черниговского дворянства, типография Сириус, 1914. с. 110. Посетен на 2023-09-18. (на руски)

[:21-179] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к Шпунтов, Александр Васильевич. Родовые гербы Стародубщины. Москва, Столица, 2016. ISBN 978-5-906863-48-5. с. 171. Посетен на 2023-09-29. (на руски)

[180] Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л–О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 476-477. (на руски)

[:212-181] а ^б Шпунтов, Александр Васильевич. Родовые гербы Стародубщины. Москва, Столица, 2016. ISBN 978-5-906863-48-5. с. 170-171. Посетен на 2023-09-29. (на руски)

[:29-182] а ^б ^в ^г ^д Роздобудько, Ігор. Київ і Стародубщина. Герб стародубського полковника височіє над головним майданом України // Радіо Свобода. 2021-01-05. Архивиран от оригинала на 2023-03-01. Посетен на 2023-09-29. (на украински)

[:30-183] а ^б ^в Struk, Danylo Husar. Myklashevsky, Mykhailo A. // Internet Encyclopedia of Ukraine. Canadian Institute of Ukrainian Studies, 1993. Архивиран от оригинала на 2022-12-10. Посетен на 2023-09-29. (на английски)

[184] Київська Митрополія Української Православної Церкви. Видубицький монастир // Офіційний сайт Київської Митрополії Української Православної Церкви. Архивиран от оригинала на 2023-03-24. Посетен на 2023-10-10. (на украински)

[:20-185] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Лукомський, Владислав Крискентійович, Модзалевський, Вадим Львович. Малоросійський гербовник. Санкт Петербург, издание Черниговского дворянства, типография Сириус, 1914. с. 111. Посетен на 2023-09-18. (на руски)

[:202-186] а ^б Лукомський, Владислав Крискентійович, Модзалевський, Вадим Львович. Малоросійський гербовник. Санкт Петербург, издание Черниговского дворянства, типография Сириус, 1914. с. 110-111. Посетен на 2023-09-23. (на руски)

[187] Арбатская, Юта; Вихляев, Константин. Имение Миклашевских в селе Беленькое Екатеринославского уезда (ныне Запорожская обл., Украина) // Сайт семейного творчества. Архивиран от оригинала на 2022-12-10. Посетен на 2023-06-02. (на руски)

[188] Брачный герб Миклашевских и Олсуфьевых с самобытными версиями гербов // Общий Гербовник дворянских родов Всероссийской Империи. Сетевое издание «Геральдика.ру». Сетевое издание «Геральдика.ру». Архивиран от оригинала на 2023-10-04. Посетен на 2023-10-04. (на руски)

[:102-189] а ^б ^в ^г ^д ^е Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 417-419. Посетен на 2023-12-22. (на руски)

[:32222222-190] а ^б ^в Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л–О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 477-478. Посетен на 2023-12-25. (на руски)

[191] Лазарев, Яков Анатольевич. Место украинской казацкой элиты в составе российского дворянства в первой половине 1760-х гг. // Вопросы истории (3). 2017. с. 70-85.

[192] Списокъ дворянамъ Царства Польскаго, съ пріобщеніемъ краткихъ свѣдѣній о доказательствахъ дворянства / Spis szlachty Królestwa Polskiego z dodaniem krótkiéj informacyi o dowodach szlachectwa. Warszawa, Druk. S. Orgelbranda, 1851 г. Посетен на 2022-10-17. (на руски)

[:524222-193] Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийскiй родословникъ. Съ 40 портретами. Т. Третий (Л–О). Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 486. Посетен на 2024-05-07. (на руски)

[:524232-194] Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийскiй родословникъ. Съ 40 портретами. Т. Третий (Л–О). Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 504. Посетен на 2024-05-07. (на руски)

[:1022-195] Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 751-752. Посетен на 2023-12-22. (на руски)

[:93-196] а ^б ^в Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 248.

[:023222-197] Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 33. Посетен на 2023-08-08. (на руски)

[:524-198] а ^б Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийскiй родословникъ. Съ 40 портретами. Т. Третий (Л–О). Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 480. Посетен на 2023-08-22. (на руски)

[:4-199] а ^б ^в Центральний державний історичний архів України, м. Київ. Фонд 51, Опис 1, Справа 5: Універсали гетьмана Івана Мазепи і Данила Апостола родині стародубського полковника Михайла Миклашевського про підтвердження права власності на млини та хутори Березовщина та Десятуха Другої Стародубської полкової сотні. Наявні документи 1706 р. Копія ХІХ // 1704-1729. Архивиран от оригинала на 2023-10-15. Посетен на 2023-10-15. (на руски)

[:6-200] а ^б Черниговский губернский статистический комитет. Календарь Черниговской губернии на 1891 год. Т. Годъ пятый. Чернигов, Типографія Губернскаго Правленія, 1890. с. 72. Посетен на 2023-10-16. (на руски)

[:42-201] Данилюк, П. I. Біленьке // Історія міст і сіл Української РСР. Т. 26 – Запорізька область. Київ, Інститут історії Академії наук УРСР; Харкiвська книжкова фабрика iм. М. В. Фрунзе, 1970 г. с. 298-308, 310. Посетен на 2023-05-17. (на украински)

[:232-202] Харлан, Олександр Вікторович. Архітектурно-містобудівні дослщження садиби Миклашевських у селі Біленькому Запорізької області в 2016 р. (PDF) // Історія і культура Придніпров'я: Невідомі та маловідомі сторінки. Науковий щорічник. 13. Видавець Олег Філюк, 2017 г. с. 31-48. Архивиран от оригинала на 2023-05-26.

[203] Эварницкий, Дмитрий Иванович. Запорожье в остатках старины и преданиях народа. Т. Часть I. Санкт-Петербург, Издание Л. Ф. Пантелеева, 1888 г. с. 273. Посетен на 2023-05-24. (на руски)

[204] Новицький, Яків. Твори у 5 томах. Т. 2. Запоріжжя, Тандем–У, 2007 г. с. 167. Посетен на 2023-05-24. (на украински)

[:3232-205] а ^б Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-литография С. В. Кульженко, 1912 г. с. 496. Посетен на 2023-12-25. (на руски)

[:0-206] а ^б Яворницький, Дмитро Іванович. Твори у 20 томах. Т. 2. Київ, Запоріжжя, Тандем–У; Інститут української археографії та джерелознавства ім. М. С. Грушевського, 2005. ISBN 966-7482-48-0. с. 183. Посетен на 2023-06-04. (на украински)

[:0232222-207] Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 33, 179. Посетен на 2023-08-08. (на руски)

[208] Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 515. Посетен на 2023-12-22. (на руски)

[:14-209] а ^б Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Друк. Всеукр. Акад. наук, 1929. с. 11, 72, 415, 418-419. Посетен на 2023-07-21. (на украински)

[:423-210] Чеплянская, Екатерина Александровна; Ющенко, Николай Егорович. Из цикла «Села Стародубского уезда». Буда Понуровская // Государственный архив Брянской области. Архивиран от оригинала на 2023-01-31. Посетен на 2023-07-10. (на руски)

[:1032-211] а ^б Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 420, 425. Посетен на 2023-12-22. (на руски)

[212] № 86, 1688, серпня 31. Батурин над Кустоловом. – Універсал Івана Мазепи Михайлові Миклашевському на село Волокитин „до ласки войсковой“ // Універсали Івана Мазепи 1687–1709. Київ, Львів, Інституті української археографії та джерелознавства ім. М. С. Грушевського; Наукове товариство ім. Шевченка; Центральний державний історичний архів України, м. Київ, 2002. ISBN 966-7155-61-7. с. 138. Посетен на 2024-02-09. (на руски)

[:1322222-213] Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 394. Посетен на 2023-08-08. (на руски)

[:62-214] а ^б Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 244.

[:323-215] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 477. Посетен на 2023-12-25. (на руски)

[:02323-216] а ^б Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 29. Посетен на 2023-07-11. (на руски)

[217] Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 67.

[:13222-218] а ^б ^в Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 390-392. Посетен на 2023-08-08. (на руски)

[:132222-219] а ^б Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 392-393. Посетен на 2023-08-08. (на руски)

[:72-220] а ^б ^в ^г Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 245.

[:1-221] а ^б ^в ^г ^д Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Друк. Всеукр. Акад. наук, 1929. с. 18. Посетен на 2023-07-21. (на украински)

[:162-223] Купцов, Александр. Миклашевские и Шечковы в Ворголе // 2022-08-03. Архивиран от оригинала на 2023-07-05. Посетен на 2023-07-05. (на руски)

[:82-224] а ^б ^в ^г Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 246.

[:034-225] а ^б ^в ^г ^д ^е Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 177-178. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:5322-226] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийскiй родословникъ. Съ 40 портретами. Т. 3 (Л – О). Киев, Типо-Литография „С. В. Кульженко“, 1912 г. с. 478. Посетен на 2023-08-21. (на руски)

[:43-227] Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 184-185. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[228] Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 515-516. Посетен на 2023-12-22. (на руски)

[229] Черниговский губернский статистический комитет. Календарь Черниговской губернии на 1891 год. Т. Годъ пятый. Чернигов, Типографія Губернскаго Правленія, 1890. с. 97. Посетен на 2023-10-16. (на руски)

[:052-230] Стефашин, Николай Анатольевич; Стефашина, Вера Николаевна. ДЕСЯТУХА // Путешествие по Брянску. Архивиран от оригинала на 2022-12-04. Посетен на 2023-11-19. (на руски)

[:023223-231] Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 337. Посетен на 2023-08-05. (на руски)

[:1323-232] Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 31, 386-390. Посетен на 2023-08-08. (на руски)

[:132223-233] Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 396-397. Посетен на 2023-08-08. (на руски)

[:1322232-234] Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 395. Посетен на 2023-08-09. (на руски)

[:13222222-235] Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 394-395. Посетен на 2023-08-08. (на руски)

[:107-236] а ^б Павленко, Сергій. 1.8. Миклашевський Михайло Андрійович (1640-i pp.-1706) // Оточення гетьмана Мазепи - соратники та прибічники. Київ, КМ Академія, 2004. ISBN 966-518-259-5. с. 54. Посетен на 2024-02-04. (на украински)

[:9222-237] а ^б ^в ^г Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 248-249.

[:34-238] Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 180. Посетен на 2023-08-07. (на руски)

[:9332-239] Лазаревскій, А. Люди старой Малороссіи // Кіевская старина 1 (Августъ (№ 8)). Типография Г. К. Корчак-Новицкаго, Августъ 1882 г. с. 249.

[:111-240] Токарєв, Сергій Анатолійович. Глуховская сотня за материалами ревизий Нежинского полка в 30-40-х годах XVIII ст. // Сіверщина в історії України 3. Національний заповідник „Глухів“; Центр пам’яткознавства НАН України і УТОПІК, 2010. ISBN 978-966-8999-20-8. с. 180. Архивиран от оригинала на 2023-05-07.

[241] Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 259-260, 262-266, 389, 407-408, 425, 498. Посетен на 2023-07-21. (на украински)

[:032-242] Чеплянская, Екатерина Александровна. КАРТУШИН (КАРТУШИНО) // Стародубский уезд. Села и их жители. с. 4. Архивиран от оригинала на 2022-12-12. Посетен на 2023-08-01. (на руски)

[:13222322-243] Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 32. Посетен на 2023-08-09. (на руски)

[:37-244] Вечерський, Віктор. Монастирі та храми Путивльщини. Київ, Техніка, 2007 г. ISBN 966-575-043-7. с. 149. Посетен на 2023-06-28. (на украински)

[:32222-245] а ^б Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 404-405. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:36-246] а ^б Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 311, 314. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:3432-247] Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-литография С. В. Кульженко, 1912 г. с. 482. Посетен на 2023-12-25. (на руски)

[:3622-248] Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 31, 75, 308-309, 314-315, 392. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:125-249] Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Друк. Всеукр. Акад. наук, 1929. с. 10-11, 414-415. Посетен на 2023-08-14. (на украински)

[:12-250] а ^б Модзалевський, Вадим Львович. Гути на Чернігівщині. Київ, Українська академія наук, 1926. с. 81. Посетен на 2024-02-08. (на руски)

[:26-251] а ^б Крапивний, Роман. Гутний промисел на теренах Ніжинського полку в середині XVII – XVIII ст. // Ніжинська старовина 18 (21). 2014. с. 134.

[:103-252] Павленко, Сергій. 1.8. Миклашевський Михайло Андрійович (1640-i pp.-1706) // Оточення гетьмана Мазепи - соратники та прибічники. Київ, КМ Академія, 2004. ISBN 966-518-259-5. с. 54. Посетен на 2024-02-04. (на украински)

[253] Штиглиц, Николай Бернгардович. Черниговская губерния. III. Уезд Глуховский. Стан 2. // Список населенных мест Черниговской губернии по сведениям 1859 года. Санкт-Петербург, Центральный статистический комитет Министерства внутренних дел, 1866. 707|Гутка (Миклашевского), хут. вл.|при протоке р. Есмани. с. 35. Посетен на 2024-02-09. (на руски)

[:116-254] Василенко, Николай Прокофьевич. Материалы для истории экономического, юридического и общественного быта Старой Малороссии. Т. Выпускъ J: Генеральное следствие о маетностях Нежинского полка 1729-1730 гг. Чернигов, Земский сборник Черниговской губернии, 1901. с. 47. Посетен на 2023-08-08. (на руски)

[:210-255] Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 61, 415-416. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:16-256] Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Друк. Всеукр. Акад. наук, 1929. с. 17-19, 385. Посетен на 2023-07-21. (на украински)

[:5-257] а ^б Черниговский губернский статистический комитет. Календарь Черниговской губернии на 1891 год. Т. Годъ пятый. Чернигов, Типографія Губернскаго Правленія, 1890. с. 121. Посетен на 2023-10-16. (на руски)

[:023224-258] Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 179. Посетен на 2024-01-30. (на руски)

[259] Лазаревська, Катерина. Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук. Т. 1: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Друк. Всеукр. Акад. наук, 1929. с. 385. Посетен на 2023-07-21. (на украински)

[260] Черниговский губернский статистический комитет. Календарь Черниговской губернии на 1891 год. Т. Годъ пятый. Чернигов, Типографія Губернскаго Правленія, 1890. с. 123. Посетен на 2023-10-16. (на руски)

[:02-261] Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 433, 434. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:043-262] Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 24-25, 177-178. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:45-263] а ^б Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 184-185. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:32-264] Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 433-435. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:33-265] Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 183-184. Посетен на 2023-08-04. (на руски)

[:22-266] а ^б Лазаревська, Катерина. Український архів. Т. I: Генеральне слідство про маєтності Стародубського полку. Київ, Археографічна Комісія Всеукраїнської Академії Наук, 1929. с. 20, 426-430. Посетен на 2023-08-05. (на руски)

[:10222-267] Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 487. Посетен на 2023-12-22. (на руски)

[:0232232-268] Лазаревский, Александр Матвеевич. Описание старой Малороссии. Материалы для истории заселения, землевладения и управления. Т. Том первый: Полк Стародубский. Киев, Типография К. Н. Милевского, 1888 г. с. 384. Посетен на 2023-08-23. (на руски)

[:23-269] Стефашин, Николай Анатольевич. ЯБЛОНКА БРЯНСКАЯ ОБЛАСТЬ (посёлок, деревня, село, населённый пункт) // Путешествие по Брянску. Архивиран от оригинала на 2022-09-28. Посетен на 2023-08-23. (на руски)

[:3222223-270] Модзалевский, Вадим Львович. Малороссийский родословник. Т. Третий: Л-О. Киев, Типо-литография С. В. Кульженко, 1912 г. с. 476-496. Посетен на 2023-12-25. (на руски)

[271] Лазаревскій, Александръ Матвѣевичъ. Обозрение Румянцевской описи Малороссии. Т. Вып. 4: Полк Стародубский. Уезды: Стародубский, Мглинский, Суражский, Новозыбковский, Новгородсеверский. Чернигов, Издание Черниговского Губернского Статистического Комитета, 1866 г. с. 418, 420, 425, 515. Посетен на 2023-12-22. (на руски)

[:333-272] Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 6.

[:3322-273] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 6-7.

[274] UNESCO World Heritage Centre 1992-2023. City of Vicenza and the Palladian Villas of the Veneto // Посетен на 2023-03-06. (на английски)

[275] Лученинов, Александр Сергеевич, Дмитрий Александрович, Стрижак. Путешествие по селу Понуровка Стародубского района Брянской области. Эколого-краеведческий путеводитель. Понуровка, 2016 г. с. 19. Посетен на 2023-03-11. (на руски)

[:145-276] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м Шпунтов, Александр Васильевич. Понуровка // Дворянские усадьбы Брянского края: из истории культурного наследия Брянщины. Т. 1. Брянск, Буквица, 2018 г. ISBN 978-5-9908795-1-5. с. 275. Посетен на 2023-02-03. (на руски)

[:332232-278] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 10.

[:86-279] а ^б ^в Нешкова, Елена. Род Миклашевских // 2020-11-11. Посетен на 2023-05-13. (на руски)

[:97-280] а ^б ^в ^г ДЕБРИ 32. Усадьба Миклашевских село Понуровка // 2016-11-18. Посетен на 2023-05-13. (на руски)

[:33223-281] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 8.

[:3322332-283] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о Лукомский, Георгий. Пануровка, имение И. М. Миклашевскаго. // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (4). Петербург, 1914-02-15. с. 9.

[:195-284] а ^б ^в Историко-статистическое описание Черниговской епархии. Т. Книга седмая – Стародубский, Мглинский, Новозыбковский, Глуховский и Нежский уезды. Чернигов, Губернская типография, 1873. с. 81. Посетен на 2024-02-02. (на руски)

[:182-285] Церковь Александра Невского. Место упокоения Миклашевских. Понуровка. // 2021-11-13. Посетен на 2024-02-01. (на руски)

[286] Шпунтов, Александр Васильевич. Понуровка // Дворянские усадьбы Брянского края: из истории культурного наследия Брянщины. Т. 1. Брянск, Буквица, 2018 г. с. 287. Посетен на 2023-02-03. (на руски)

[:183-287] Церковь Александра Невского. Место упокоения Миклашевских. Понуровка. // 2021-11-13. Посетен на 2024-02-01. (на руски)

[:13-288] а ^б Кудеяров Погреб. Рассказ Бабушки Тани об усадьбе Миклашевских (с.Понуровка) // 2020-02-17. Посетен на 2023-05-13. (на руски)

[:184-289] а ^б Церковь Александра Невского. Место упокоения Миклашевских. Понуровка. // 2021-11-13. Посетен на 2024-02-01. (на руски)

[:172-290] В селе Понуровка Стародубского округа увековечили память земляка // Стародубский вестник. 2021-08-22. Архивиран от оригинала на 2024-01-31. Посетен на 2024-01-31.

[291] Чухліб, Тарас Васильович. "Стародубщина чекає на повернення…": історичні, історіографічні та політичні проблеми українського субрегіону Російської Федерації // Сіверянський літопис (5). 2014 г. с. 236, 239, 241.

[292] Соборы.ру – Народный каталог православной архитектуры. Понуровка. Церковь Рождества Пресвятой Богородицы. // Соборы.ру – Народный каталог православной архитектуры. Посетен на 2023-05-13. (на руски)

[:106-293] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к Страница прихода Русская Православная Церковь, Брянская митрополия, Клинцовская епархия, Стародубское благочиние. Храм Рождества Пресвятой Богородицы с. Понуровка // Prihod.ru. Посетен на 2023-05-13. (на руски)

[:117-294] а ^б В селе Понуровка Стародубского района Брянщины восстановлен храм Рождества Пресвятой Богородицы. // Телеканал «Союз». Екатеринбургский епархиальный Информационно-издательский центр, 2019-12-10. Посетен на 2023-05-13.

[:123-295] а ^б Телеканал «Союз». В селе Понуровка Стародубского района Брянщины восстановлен храм Рождества Пресвятой Богородицы. // 2019-12-10. Посетен на 2023-05-13. (на руски)

[:03-296] а ^б ^в ^г ^д Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 67.

[:15-297] а ^б ^в Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 4.

[:134-298] Токарєв, Сергій Анатолійович. Глуховская сотня за материалами ревизий Нежинского полка в 30-40-х годах XVIII ст. // Сіверщина в історії України 3. Національний заповідник „Глухів“; Центр пам’яткознавства НАН України і УТОПІК, 2010. ISBN 978-966-8999-20-8. с. 180. Архивиран от оригинала на 2023-05-07.

[:25-299] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т ^у ^ф ^х ^ц ^ч Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 6.

[:38-300] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т ^у ^ф ^х ^ц ^ч ^ш ^щ ^ю ^я ^аа ^аб ^ав ^аг ^ад ^ае ^аж Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 7.

[:56-301] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 68.

[:94-302] а ^б ^в ^г Вечерський, Віктор. Монастирі та храми Путивльщини. Київ, Техніка, 2007 г. ISBN 966-575-043-7. с. 152. Посетен на 2023-06-28. (на украински)

[303] Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 68-69.

[:63-304] а ^б ^в ^г Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 69.

[305] Вечерський, Віктор. Монастирі та храми Путивльщини. Київ, Техніка, 2007 г. ISBN 966-575-043-7. с. 153. Посетен на 2023-06-28. (на украински)

[:73-306] а ^б ООО „ПАЛЛАДА“. Фрагменты фарфорового иконостаса завода Миклашевского в Путивльском краеведческом музее-заповеднике // 2014-01-28. Архивиран от оригинала на 2014-08-10. Посетен на 2023-02-02. (на руски)

[307] Поло, Марко. Пътешествия. 2. изд. София, Изток-Запад, 2015 г., [около 1300 г.] ISBN 978-619-152-580-5. (на български)

[temple2-308] а ^б Temple, Robert K.G. (2007). The Genius of China: 3,000 Years of Science, Discovery, and Invention (3rd edition). London: André Deutsch, pp. 104-5. ISBN 978-0-233-00202-6 (на английски език)

[burns2-309] Burns, William E. Science in the enlightenment: An encyclopedia. Santa Barbara, ABC-Clio, 2003. ISBN 978-1-57607-886-0. с. 38–39. Архивиран от оригинала на 2015-11-20. (на английски език)

[richards2-310] а ^б Richards, Sarah. Eighteenth-century ceramic: Products for a civilised society. Manchester, Manchester University Press, 1999. ISBN 978-0-7190-4465-6. с. 23–26. (на английски език)

[311] Wardropper, Ian. News from a radiant future: Soviet porcelain from the collection of Craig H. and Kay A. Tuber. Chicago, Art Institute of Chicago, 1992. ISBN 978-0-86559-106-6. Архивиран от оригинала на 2017-12-02.

[312] Михайлова, Т. И. История русских изобретений. Фарфор. // Казанский национальный исследовательский технологический университет (КНИТУ). Посетен на 2023-02-02. (на руски)

[:46-313] а ^б ^в ^г ^д Слободянюк, Тетяна. Від мініатюри — до іконостасу // Україна Молода. 2011-09-29. Посетен на 2023-02-02.

[314] Бородянський, Володимир Володимирович. Наказ № 630 // www.gov.ua. Міністерства культури, молоді та спорту України, 2020-02-10. с. 284, Богадільня Миклашевських. Посетен на 2023-02-09. (на украински)

[315] Бажан, Микола Платонович. Фарфор // Українська радянська енциклопедія. Т. том 11 книга 1: Стодола-Фітогеографія. Київ, Поліграфкнига, Київська книжкова фабрика, 1984 г. с. 534-535. Посетен на 2023-02-02. (на украински)

[316] Тараканова, Ольга Леонидовна. Заветный вензель А и М // Изделия из фарфора на отечественном антикварном рынке. Конспект лекций по дитсциплине «Предметы антиквариата» для студентов вузов, обучающихся по специальности 021600 «Книгораспространение». Москва, Московский государственный университет печати, 2005 г. Посетен на 2023-02-02. (на руски)

[:322-317] Дорошенко, Петр. Волокитино: Черниговской губ., Глуховского уезда, имение статс-дамы графини Алекс. Андр. Олсуфьевой, рожд. Миклашевской // Столица и усадьба — Журнал красивой жизни (44). Петроград, 1915-10-15. с. 8.

[318] Бородянський, Володимир Володимирович. Наказ № 630 // www.gov.ua. Міністерства культури, молоді та спорту України, 2020-02-10. с. 284, Богадільня Миклашевських. Посетен на 2023-02-09. (на украински)

[319] Михайліченко, Микола Анатолійович и др. Парк-пам’ятка садово-паркового мистецтва місцевого значення «Волокитинський»: історія, сучасний стан та перспективи використання як об’єкту туризму // Сумська старовина (LVІ [56]). DOI:10.21272/starovyna.2020.56.6. с. 66–80.

[:033-320] а ^б Біленьківська громада. Садиба дворян Міклашевських // 2017 г. Архивиран от оригинала на 2023-05-24. Посетен на 2023-05-24. (на украински)

[:85-321] Эварницкий, Дмитрий Иванович. Запорожье в остатках старины и преданиях народа. Т. Часть I. Санкт-Петербург, Издание Л. Ф. Пантелеева, 1888 г. с. 273. Посетен на 2023-05-24. (на руски)

[:95-322] Новицький, Яків. Твори у 5 томах. Т. 2. Запоріжжя, Тандем–У, 2007 г. с. 167. Посетен на 2023-05-24. (на украински)

[:422-323] Данилюк, П. I. Біленьке // Історія міст і сіл Української РСР. Т. 26 – Запорізька область. Київ, Інститут історії Академії наук УРСР; Харкiвська книжкова фабрика iм. М. В. Фрунзе, 1970 г. с. 298-308, 310. Посетен на 2023-05-17. (на украински)

[:2322-324] Харлан, Олександр Вікторович. Архітектурно-містобудівні дослщження садиби Миклашевських у селі Біленькому Запорізької області в 2016 р. (PDF) // Історія і культура Придніпров'я: Невідомі та маловідомі сторінки. Науковий щорічник. 13. Видавець Олег Філюк, 2017 г. с. 31-48. Архивиран от оригинала на 2023-05-26.

[:233-325] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т ^у ^ф ^х ^ц ^ч ^ш ^щ ^ю ^я ^аа ^аб ^ав ^аг ^ад ^ае ^аж ^аз ^аи ^ак ^ал ^ам ^ан ^ао ^ап ^ар ^ас ^ат ^ау ^аф ^ах ^ац ^ач ^аш ^ащ ^аю ^ая ^ба ^бб ^бв ^бг ^бд ^бе ^бж ^бз ^би ^бк ^бл ^бм ^бн ^бо ^бп ^бр ^бс ^бт ^бу ^бф ^бх ^бц ^бч ^бш ^бщ ^бю ^бя ^ва ^вб ^вв ^вг ^вд ^ве ^вж ^вз Харлан, Олександр Вікторович. Архітектурно-містобудівні дослщження садиби Миклашевських у селі Біленькому Запорізької області в 2016 р. (PDF) // Історія і культура Придніпров'я: Невідомі та маловідомі сторінки. Науковий щорічник. 13. Видавець Олег Філюк, 2017 г. с. 31-48. Архивиран от оригинала на 2023-05-26.

[:135-326] а ^б Новицький, Яків. Твори у 5 томах. Т. 2. Запоріжжя, Тандем–У, 2007 г. с. 403. Посетен на 2023-05-24. (на украински)

[327] Яворницький, Дмитро Іванович. Твори у 20 томах. Т. 2. Київ, Запоріжжя, Тандем–У; Інститут української археографії та джерелознавства ім. М. С. Грушевського, 2005. ISBN 966-7482-48-0. с. 303. Посетен на 2023-06-04. (на украински)

[:424-328] а ^б Gorban, Angela. Усадьба Миклашевского в с.Беленькое, Запорожского р-на, Запорожской обл. // 2021. Архивиран от оригинала на 2023-06-02. Посетен на 2023-06-02. (на руски)

[329] Константин Вихляев; Юта Арбатская. Имение Миклашевских в селе Беленькое Екатеринославского уезда (ныне Запорожская обл., Украина) // Сайт семейного творчества. Архивиран от оригинала на 2022-12-10. Посетен на 2023-06-02. (на руски)

[330] фон Гаген, Фердинанд. Дача г-на М. И. Миклашевского въ Екатеринославской губернiи // Зодчій 18 (11 и 12). 1889. с. Листъ № 2.

[:57-331] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н ^о ^п ^р ^с ^т ^у ^ф ^х фон Гаген, Фердинанд. Домъ въ имѣніи г. Миклашевскаго, въ Екатеринославской губерніи // Зодчій 18 (11 и 12). 1889. с. 89.

[:2-332] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к ^л ^м ^н Стародубский краеведческий музей. История музея. Историческая справка // Архивиран от оригинала на 2023-08-25. Посетен на 2023-10-13. (на руски)

[:67-333] а ^б ^в Бороздна, Иван Петрович. „Писано в селе Медвёдово…“: избранные стихотворения и поэмы. Клинцы, Клинцовская городская типография, 2004. с. 17. Посетен на 2024-03-27. (на руски)

[:3-334] а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и ^к Дело Гудовичей // Архнадзор. 2018-04-06. Архивиран от оригинала на 2022-06-29. Посетен на 2023-09-13. (на руски)

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]

[13]

[14]

[15]

[16]

[17]

[18]

[19]

[20]

[21]

[22]

[23]

[24]

[25]

[26]

[27]

[28]

[Бележка 1]

[29]

[30]

[31]

[32]

[33]

[34]

[35]

[36]

[37]

[38]

[39]

[40]

[41]

[42]

[43]

[44]

[45]

[46]

[47]

[48]

[49]

[50]

[51]

[52]

[53]

[54]

[55]

[56]

[57]

[58]

[59]

[60]

[61]

[62]

[63]

[64]

[65]

[66]

[67]

[68]

[69]

[70]

[71]

[72]

[73]

[74]

[75]

[76]

[77]

[78]

[79]

[80]

[81]

[82]

[83]

[84]

[85]

[86]

[87]

[88]

[89]

[90]

[91]

[92]

[93]

[94]

[95]

[96]

[97]

[98]

[99]

Детайли
Остоя алтернативни названия: Мошчич или Остойчик
на полски: Ostoja или Hostoya алтернативни названия: Mościc или Ostojczyk
Първообраз на герба „Остоя“ от Средновековието, ок. 1370 г., Кралство Полша
Официалният герб на рода Миклашевски в Руската империя (разновидност на герба Остоя) Блазон: „Върху щит с червено поле са изобразени два златни Полумесеца, обърнати с рогата си към страните на щита, а между тях се вижда сребърен Меч, сочещ с острия си връх надолу. Щитът е увенчан с обикновен Благороднически Шлем с Благородническа Корона върху него и три щраусови пера. Наметката на щита е червенa, обшита със злато.“^[1]
Утвърден	ок. 1350 г. (прототип), 1358 г. (печат с герба), 1388 г. (писмено свидетелство) Вариантът на герба „Остоя“, използван от рода Миклашевски е утвърден през 1799 г.^[1]
Корона	оригинален вид: без корона вариант на Миклашевски: с благородническа корона
Нашлемник	оригинален вид: Черна драконова глава и шия, бълваща огън, между два хоризонтални полумесеца вариант на Миклашевски: три бели щраусови пера
Шлем	оригинален вид: турнирен шлем вариант на Миклашевски: решетъчен шлем
Щит	оригинален вид: червен с полска форма вариант на Миклашевски: червен с френска форма (традиционно използвана в Руската империя)
Употреба	благороднически герб на гербовата общност Остоя, в това число рода Миклашевски